All posts by Sava

За киното, родолюбието и още нещо…

Филм за Апостола! Най-накрая се случи – истински пълнометражен филм за Васил Левски. Целящ да ни покаже великият българин Васил Иванов Кунчев – изминал пътя от скромен дякон до невероятен революционер и Апостол на свободата.

Иииии този филм “Дякон Левски” не биваше да се случва. Признавам ще пиша по темата без да съм гледал повече от откъси, ала след всичко, което се изля по онлайн пространството не ми е и нужно. Искам да уточня, че наблягам върху това, което се коментира и ще се коментира, а не върху почти четири часовото мъчение наречено филм. Всъщност са две части, ала на премиерата и грандиозното турне ги прожектират заедно, което е хубаво, ала обезсмисля идеята за серии.

Обществото е разделено на две, като в социалните мрежи, новините и статиите за филма се делят на горе-долу две – подобие на мнения, новини, които информират за филма и се опитват да са обективни положително настроени просто защото е филм за Левски и другата крайност, не без известният хейт или обоснована критика за продукцията. Втория вид, често не са обосновани ала така се получи и с книгата на Емил Конрад, която също ще намеся по-нататък. Защитниците на филма също не ги бива да се обосновават.

Всъщност какво ни даде този филм? До тук всички са единодушни – що годе исторически релевантен филм от времето на Васил Левски, та и него като действащо лице. От там нататък всичко вече е манджа с грозде.

След известно време на налучкване какво представлява филма най-накрая от WebCafe се появи някой да напише свястна статия по въпроса. http://www.webcafe.bg/id_1787420617 добавяйки какво може да се намери с бързо гугъл търсене за режисьора, процеса на снимките и самият Васил Левски човек може да си изгради цялостна картинка какво се случва в обществото ни. Видях и коментари за липса на исторически доказателства кой е бил Левски и що за човек е бил – “пълни глупости” към тези необразовани хора. Има достатъчно кореспонденция – черно на бяло, снимки и описания на съмишленици на апостола. Опит на хора харесали филма да го защитават от хора с мисъл.  И това всъщност е притеснителното – част от обществото харесва филма, радва се, пляска, не му прави впечатление, че образа на Левски се отдалечава от идеалния революционер, че важни реплики останали в историята липсват.  И това хич не е готино. Първото и най-важното е, че филма няма за цел да бъде възпитателен, нито пък да затвърди представата за  Левски, която сме изградили в училище и през годините. Освен, че продукта от страна на сюжет и сценарий не е последователен, актьорската игра е малко съмнителна от кадрите и трейлъра, които обикалят насам-натам. Трейлъра все пак е направен доста добре, личи си че има мащабен поглед и размах, ала такава е и визията от американските продукции. Въпреки направен добре, на моменти оставя леко неприятен привкус на стандартен филм както ги правех преди време – българите велики, готини, турците мизерници и колят, героя устремен, патетичен и обречен да умре.

Попаднах и на друго мнение за филма, което ме израдва https://troshanov.wordpress.com/2015/02/17/levski/ , също така се натъкнах и на оцелели, които разказаха как е било – тръгнали са, не са издържали. Всичко, което го има на двата линка и те го споделиха като впечатления или по-скоро възражения към визията на режисьора за Левски. Режисьора с не съмнителен принос в киното, ала подозрителни умения и разбиране е карикатура на на това, което си мисли че е и не може да защити творението си за пет минути по телевизията, което е жалко и го превръща в обикновен скандалчия.

Целият пост е продиктуван от заключението, за така да се каже този феномен – българското кино не отива на никъде. Гледал съм нещо като представителни филми за последните 10 години и може да се види една и съща тенденция в тях, както и в този и предстоящият “Омбре” (силно не препоръчвам според видяното от трейлъра). Независимо дали сценария е за група млади младежи или за нечия борба с живота винаги има атмосферата на безнадежност, отчаяност, пресилен патос, героите ако не са задръстени, а позитивни то е заради веществата, които консумират. Чувство на тягостност, винаги присъства сюжет/история за нечия загуба, а героите дори не са сигурни къде отиват. Част от филмите свършват в нищото и ако персонажите са щастливи и усмихнати накрая, то е преходен момент, няма как да сме сигурни, че това ще е за постоянно – преди време героите свършиха в морето, на някаква отломка/лодка щастливи, че са се измъкнали от полицията и накрая се чудиш, а след това на къде? Края на филма (обикновено) не решават проблеми, а ако реши то не всички и само се чудиш дали просто не си видял обречени хора в момент на радост. Другото, което носят филмите освен омразата и загубеняците почващи като такива и свършващи като такива е сюжета за отминалата драми свързана със събитията от преди 9ти септември. Да, хората правещи кино обикновено целият режим е близък до сърцето им, ала не могат нито да отърсят себе си, нито публиката от това, вместо да дадат пример, да разперят крилата на мисълта и да направят позитивно кино – сюжети по възможност несвързани с колко е гадна страната ни. Вярвате или не България не е лошо място.

И от друга страна обаче има млади хора, които правят страхотни глупости като Емил Конрад в литературата – издаде книга на 25 години. Това е похвално – съдържанието и начина не са. Отново правя встъпление, че много хора се изказаха без да са чели книжлето му, ала има ли нужда щом е популярен в онлайн мрежите с влога си (нещо като видео дневник)? На мен ми попаднаха първите осем страници от творението му наречено “Нещата, на които не ни учат в училище”. И се радвам, че не ни учат на това в училище. Встъплението му е непоследователно, несмислено и единственото, което се повтаря е “аз”. Всичко е от неговата гледна точка и опит, които във встъплението му не превишават 12, е колко е хубаво и полезно да лъжеш, мамиш и да се възползваш от слабостите на другите. Гледната точка е неговата и няма капка разсъждение, никакво пречупване на ъгъла на мисълта му и възприятието за околния свят. Може пък по-нататък да има… ала ме съмнява след 8 страници лутаща се мисъл, скаща от едно в друго. И книгата се превръща във феномен, рекордни продажби, интерес и печатни бройки, защото момчето има канал във Vbox7.

Колко е важна рекламата в днешно време – въпреки неограничените източници на информация и уроци как да направим нещо сякаш на преден план изпъкват и успяват да пробият простотии, недовършени продукти, хора без самосъзнание, без желанието да бъдат нравоучители и да изграждат ценности, които да бъдат пример ако не за цялото общество, поне за онези докоснали се до дадената творба. Тъжно е когато артиста става провокатор, хвърля неясни неща към публиката си и не хае как и какво ще разбере тя. И дори е доволен когато не разбира, стават дискусии и спорове. А още по-малко като общество ни интересува ценностната ни система и създаването на позитивни примери. Вместо това ги рушим като с филма “Дякон Левски” или литературната карикатура “Нещата, на които не ни учат в училище”.

И не, не започвайте с “ти къде си и правиш ли нещо?”, защото правя и това ме ядосва, че то не е видимо като подобни излагации на българската мисъл. Пробиват неща отразени калпаво или без разбиране от медиите, които търсят новината, конфликта, спора, а не извода, дискусията, обратната връзка от едната към другата страна и стигане до адекватни и позитивни решения и действия – поне през повечето време. Понякога се случват и хубави неща.

 

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Да разлаем религиозните

m_060207indep

Напоследък отново нашумя темата за толерантността в нашия свят – по-точно на тази планета. Не че някой си говори за толерантност, а по-скоро се наблягам на какво не е хубаво да се прави заради религията и директно се осъждат едни или други.  Визирам случая с атентата на крайни ислямисти срещу списанието “Шарли ебдо”. Няма да влизам в детайли колко са били убити и как. Гугъл може да сподели детайлите. Просто на няколко души им е прищракало и са хванали автоматите, защото няколко други души са се пошегували.

Причината – повече от тривиална – карикатура на историческа личност, която е изплагиатствала от една религия, подозакърпил е собствената си е имал тотално друга идея за изпълнението й от това, което се случва в момента. Поне едва ли си е представил заради него с автомати да убиват хора. Едва ли се е замислял и че ще има автомати да се прави такова нещо, ала все едно.

И всъщност нещата опират до това, защо сме такива? Или защо мюсюлманите са такива? Всъщност най-често те посягат към насилието щом бъдат засегнати на религиозна тематика. А има толкова неща, за които останалия свят може да ги осъди. Не става дума, че са различни от християнството, а че са тотално крайни и в противоречие още на пръв поглед с доста от религиите. Никоя религия няма техните ритуали, желание да крие жените си под забрала, да бяга в крайности и да тълкува думата “джихад” непременно като призив за отнемане на живот на друговерец. Това не значи, че си нямат своите странности, ала те не се натрапват на други.. освен когато някой християнин, католик, протестант не иска да завладее друга страна и използва вярата като средство за целите си.

И ако обаче разгледаме света на карикатурата ще видим, че много повече са закачките, осмиването на християнството и юдеизма. Обаче никой не хваща автомата и не стреля по тези хора, а приема с усмивка шегите (евентуално). Какви са причините за това? Чувство за хумор, несериозно отношение към собствената си религия, разбиране, че една шега не омаловажава религиозните възгледи на индивида? Личността разбира, че този акт на шегуване не отнема ни най-малко правото му да вярва в осмения символ, религиозния предмет. Разбира се дава му доводи да се почувства и някак си горд, че другия не разбира, това което той разбира и вижда. И най-накрая (прескачайки част от разсъжденията за етническа омраза, първични инстинкти, желание за власт, луди пророци/лидери) стигам до това, че всичко може би опира до личната гордост или гордостта, че религията ти е тази и никой не може и не бива да се занася с нея, защото се занася с теб. А занасят ли се с теб, значи трябва да им покажеш, че са сбъркали смъртоносно, буквално. И според мен не опираме до това, че някой се е пошегувал с нечий пророк – постоянно се шегуваме с Исус Христос и Бог, а има и много причини за това – а причината е гордостта на хората. Приемат лично, нещо което е общо, което е насочено към цялото. Мохамед се изобразява като арабин с чалма, роба и дълга брада и мустаци… такава каквато ни е представата за арабите и мюсюлманите като цяло. Не става дума за асоциацията с пророка на карикатурите, а със средно статистическия стереотип за арабите. Поне според мен. И от една обща шега това се превръща в частна обида, която се оправдава с религията и символите на нещо, което не е свещено, не е значимо за света, а е просто поредната религиозна глупост на един народ. Оправдание да бъдат такива каквито са – разбира се има и изключения.

Обаче има и друг въпрос – свободата на словото ни е ясна и че тя по никакъв начин не бива да се ограничава и забранява. Ала какво става когато използвайки свободата си систематично уронваш нечие самочувствие и подкопаваш сериозността на нещата, в които друг вярва и признава като нещо по-важно от живота си? Е този отговор получихме наскоро какво става, дано не получим отговор какво става при неразбиране на ясния намек, на някого, че не харесва как се изразяваш подронвайки религиозните му символи. Макар от “Шарли ебдо” се опитват да разберат къде е границата или пък искат да видят малко религиозна война във Франция. Забавно няма да е подходяща дума за ситуацията. Аз стискам палци от желанието за шегуване и осмиване на нещо да не се стъжни на цял свят.

zapiro-muslim-cartoon

И аз ще наблегна, че гугъл е чудесно място за вдъхновение и намиране на интересни неща. Линк към забавни картинки на религиозна тематика тук.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

А честита да ни новата година

За много години.

Ето че и новата година дойде, при кого чакана, при кого не, все пак дойде. Дали ни носи по-хубави неща не се знае. Това, което е сигурно, че не познах и снега започна да се топи преди да навали. Е не че някой го почисти. Ала защо да го правят от общината като дават възможност из цяла София да има ледени пързалки. Къде другаде ще може да си се плъзгаш метри по тротоара все едно си на състезание по бобслей? Също предвидливата община калява всекидневно уменията ни за издържане на студ, развиване на търпение и умения за позитивизъм, че идващото превозно средство ще има парно.

И понеже се забавих с тази си статийка и леда се поразтопи на повечето места. Което пък може да ни наведе на мисълта, че климата не е наред изобщо. Друго обаче прави силно впечатление, поне на мен, и това е новата реклама на Уницев… вярата в нулата. Мъжки приятен глас (нямам и идея чий е) ти обяснява как може да оправиш положението, да направиш така че да няма бездомни деца…, само и единствено пращайки пари чрез СМС… И то след събития като Българската коледа, благотворителни коледни концерти, предавания, които събират пари, Великденски кампании, постоянни телефони отворени линии приемащи дарения, не само с есемеси, ала на място и под всякаква форма. И още някой вярва, че със сексапилен глас по радиото може да убеди хората, че нулата е възможна? Толкова много предавания имаше и кампании, които събираха пари и тези пари не подобриха положението. Те го влошиха. Много по-удобно е в някои случай да си сирак – много отговорности са спестени, а държавата дава пари за приличен старт. И наистина талантливите и желаещите се справят. Не желаещите също си намират лесен път да пробият или забият в живота или някъде около него. Не не съм против това да се реши проблем в обществото или пък срещу децата в тези домове. Не ми харесва долната реклама врънкаща за нещо, което обществото не може да реши. Не можем и да решим проблема с малцинствата, корупцията в парламента и навсякъде другаде.

Би било много по-успешно да пращаме есемеси на фонд #motiviraipolitik. Така политиците ще видят, че ни е грижа за тях, че сме готови освен данъците си да им отделим и някой лев, за да работят за нас. Току виж се съвземат, почувстват се подкрепени и започнат да работят наистина целенасочено към решаването на проблемите, а не само по обсъждането им в телевизията. Помислете си колко време прекарват в студия народните представители и колко в парламентарната зала четейки вестник, имах предвид приемайки и обсъждайки необходими закони. Закони, които не се отменят или променят месеци по-късно, защото още при приемането им нещо не е наред с текста…

Е както и да е, да се върнем на това, че имаме нужда от отговорност в нас самите. Отговорност да работим за решаването на трудните теми от нашето ежедневие, не давайки пари, а поглеждайки дългосрочно, защото милиони левове няма да нулират корупцията, бездомието, безпаричието, ненавистта и отчуждеността на хората, както и още много неща. Според мен всичко идва от това какви хора ни управляват, а по-страшното е като се погледне в училищата.

Така че новата година, се надявам, че ни носи #podobroobrazovanie, #vuzpitaniuchenici и #otgovornipolitici. Ако не е така ще гласуваме вот на недоверие на тази година и преждевременно ще изберем 2016 с определените обещания от нейна страна и ще я назначим служебно по-ранно.

А ако времето ни изиграе лоша шега отново ще се върнем на това какво не им е наред на общините с чистенето на снега и защо безплатните ледени пързалки са вредни за пешеходците.

 

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Хрът, хрът, ааааа, туп – звука на зимата

Обожавам зимата. Един от любимите ми сезони. Невероятно е когато навали сняг. Е да, студено е, ала е красиво, всичко е заснежено, бяло. Дори един път бях на Витоша на зимна разходка из големи преспи, тогава обувките ми се скъсаха, ала си заслужаваше всяка крачка в заснежения, планински, красив пейзаж.

Ала не и в града. По-специално като столичанин ще визирам София. Някъде втори ден след навалелия сняг отидох на работа… и беше ужасно. Валеше сняг, студ и никакво почистване на снега.  Разбира се защо да има? Поне не и за пешеходците. Колите са си добре. минава снегорина, хвърля снега на страна, което в повечето/всички случай е тротоара. И тук започва агонията на пешеходците… Колкото и да е красиво и хубаво… улицата е почистена, ама не и тротоара къде вървят пешеходци. Тук идва има един важен въпрос “Защо?”, “Защо изобщо да е почистен тротоара?”. Няма реална причина всъщност. Като се замислите си е много добре както си е в момента. Нещо е поизриничко леко отгоре. Има поне десет сантиметра сняг и лед отдолу. Ала какво толкова важно се движи по тротоара, за да е почистен до основи като улицата? По улицата се движат важни неща, като коли с по един човек вътре, понякога  повече. Много важно да им е изчистено до блясък.

А на тротоара нямаме толкова неща, които да се движат. Деца – е трябва да се каляват и да се забавляват… падайки, хлъзгайки се и движейки се бавно. Бавно се движат и пешеходците за работа. Е искате да ви е лесно? Никакъв шанс, ще се научим (мдам и аз работя) да ставаме 30 минути по-ранно и да се придвижваме в преспите, защото скоростта, с която снега вали и се почиства до дни ще са преспи. Другото имаме младежи и студенти. Е армията вече е доброволна така че това е тяхната тренировка, физ зарядка и обучение как да се справят в трудни условия. Освен студа трябва да се справят и с трудните условия по пътищата, а ако решат да се загубят в планината там ще им е като детска игра да прекосят каквито и да било препятствия. Друго не толкова важно движещо по тротоара са… майките с колички… Ето един повод човек да се замисли кога да си направи дете. Защото каквото и да било количка през зимата не е добра идея, поне не и в София. Майките ще се научат на планинг и може дори също да минат към програмата за каляване – носи бебе увито в зимни дрехи. Не проходим тротоар е ясно условия. Споменавайки “каквото и да било количка” се замислих за инвалидите и колко толерантни, грижовни и мислещи за всичко са българите, както често чувате по новините. Е от общината да речем не са.

Ала едно трябва да се признае на общината погрижила се е (част) от спирките да бъдат почистени. Това не може да им се отрече. Остров почистено пространство в белотата на града. Как ще стигне човек до спирката или от спирката до където и да било е друг въпрос, който общината не я касае. Общинските работници ползват коли. Няколко снимки да онегледа вчерашния си наблюдения и да се подкрепя с визуални факти. Дори няма да споменавам градския транспорт, разписанията (било то в сайта им или на таблата – и двете еднакво не верни). Знаем какво е. Та нека просто се насладим на зимата и да хръткаме (може и да има такава дума за звука) с усмивка в снега и да се надяваме да не тупнем някъде в препикания сняг.

2014-12-29 16.02.33 2014-12-29 16.02.49 2014-12-29 16.03.05

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Там не стъпвам до де не пукне пролет

По принцип се опитвам да не съм негативен и да пазя мнението си в допустимите граници на критичност.  Това не значи, че понякога не ми ида да напсувам дадена идея или събитие.

Първо неща е ясно – идеята винаги е добра, всичко зависи от изпълнението… или обратното. Ала както и да го погледнем да имаш негативно преживяване в киносалон заради самата поддръжка на мястото е някак си необикновено преживяване при сегашните условия. При наличието на всички възможни молове, кино сгради, читалища и т.н. е някак си неочаквано да замръзнеш гледайки филм. Е да ама се случва.

Повода беше документален филм 1989, който експлозивно се излъчи в няколко европейски града.  Не бях настроен да гледам филма, ала ми обясниха колко е значителен, заради събитията от въпросната година и разглежда точно предпоставките около събарянето на берлинската стена.

И така се озовах с приятелката си в Дома на киното, купихме билети, аз си полафих с двама души от Costa кафе. Заради някаква странна изтощеност и двамата се зарадвахме на това, че си взехме от стоплящата и енергизираща напитка.  И влязохме да гледаме филма… Преди да оплюя хубавото и смислено място, а именно Дома на киното, ще направя забележката, че правят много хубави прожекции, фестивали и в този случай имаха страхотна хрумка.

И седнахме си ние блажено да гледаме филм… да ама не. Първо помещението напомняше на хладилник и дори с няколко градуса по-студено от навън (може би не, ала аз якето не си го свалих и дори мръзнех с него до края на филма). По принцип ми харесва идеята някой да излезе и да каже няколко думи за материала, който се предстой да се гледа. Обаче 40 минути да отнеме това нещо и да се започне с около 50 след обявения час (било и то заради стрийминг) нещо не ме радва. Още по-малко когато отоплението в залата не работи.

Самият филм беше интересен, хубаво разказан и силно въздействаш, въпреки, че пренебрегваше много гледни точки и се съсредоточаваше само за ситуацията (най-вече политическата и хората във властта) в Унгария и отчасти Източна Германия. Всички останали страни и лица бяха на доста заден план и сякаш второстепенни участници в събитията от онова време, като се изключи Русия.

Филма благоприлично си свърши в 23 часа, което е неприличен час ако искаш да се прибереш не в идеалния център. Също така се реши, че не е нужно да светват лампите за искащите да си тръгнат. Все едно зрителите нямат причина да се размърдат от местата си след 2 часа и трийсет минути, защото предстой интересна стрийминг дискусия видиш ли. И все пак си тръгнахме след посещение на тоалетната поне от моя страна. И там беше по-топло от залата горе.  Другата изненада са променените спирки при лъвов мост. Нали след като си мръзнал в Дома на киното, после трябва да направиш и бързо притичване в студа и до градският транспорт в не топлата почти зимна нощ. Всъщност спирките са си където трябва… липсва обаче мястото за пешеходците. Това наистина ме ядоса. Покрай идващата зима изглежда столичната управа има дръзкото намерение да калява всички чакащи градският транспорт без минимална защита от вятър и дъжд. И то на абсурдно тесен тротоар. Евентуално са се наговорили с околните заведения и магазини пътниците на градският транспорт да чакат консумирайки я поничка, я баничка или до де оглеждат по някоя дрежка. Шегата на страна – новият гениален план за кръговото на Лъвов мост предвижда някакви 3 метра пространство за пешеходците при спирката на автобусите за Сточна гора.

За съжаление не съм доволен от Дома на киното и това място отпада за гледане на филми докато времето не се затопли отново. Мен лично ме изгубиха като посетител въпреки интересните си фестивали и страхотните си хрумки.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Защо съм доброволец?

Вече се по съвзех от конференция на AIESEC, на която бях доброволец или част от така нареченият кординаторски екип на конференция. Всъщност поглеждайки назад в доста неща съм влагал много енергия именно като доброволец без сигурно парично или материално възнаграждение. Направо без никакво да си призная.

Когато споделя какво правя често за без пари хората ми се възмущават и цъкат с език. Честно казано са прави. Ако получавах по лев за усилията, които влагах сигурно щях вече да имам няколко хиляди натрупани от подобни инициативи. Ала не парите са най-важното въпреки, че е хубаво да има възнаграждение. Обаче през последните години правейки доброволчески неща мога да ви кажа, че има далеч по-големи предимства от това просто да посетиш събитието безплатно.

Малко ще превъртя лентата преди да споделя предимствата на доброволчеството. Всичко започна на едно събитие за японска съвременна и традиционна култура – Анивенчър. Няколко години назад събитието се проведе в хотел Родина където едвам побираше посетителите, сред които и аз. Между отделните лекции и голямото шоу имаше убийствено чакане. При щандовете беше винаги пълно, направо претъпкано. И имахме поне час в чакане между разни неща. Поне бях със свежа компания в седнал на пода в един от коридорите. От тогава реших, че ще бъде по-добре дори събитието да не е добре организирано да помогна с каквото мога в доброволческия екип… И от там нататък спомените ми са съвсем преплетени.

На един Анивенчър, а и след него на всеки, слагах микрофони на косплеарите, отговарях за някакъв щанд, бях два пъти доброволец на Он!Фест и на Аниме!Он зоната в последствие, журирах кастинги и събитието Аниплей не веднъж, помагах за организирането на проекти, конференции, събития, обучения, тренинги в АИЕСЕК, тук-таме изкачах на събития като “Кариера България. Защо не?”, събитие на годината, някакви бизнес форуми като доброволец я на гардероб, я разнасящ столове и т.н. Честно казано вече ми е объркано кое кога беше и в каква последователност. Стигнах върха може би и като организатор на Анивенчър 2014 и по-точно отговарящ за лекциите, проектора и озвучението на косплеарите.

И все пак какво получава човек правейки това давайки своето време и енергия? Ами отговора е прост – всичко освен пари. Контакти, положителни емоции, знания, наблюдения на процеси, запознаване с култури, субкултури, тенденции, приятни разговори, полезно изкарано време. чувство за пълноценност.  Човек може да научи много неща от доброволчеството, особено ако е към определена организация. Разбира се дори да не е най-малкото, което ще получи е управление на времето си, комуникативни умения, запознанства с хора, които има интересни истории и информация за споделяне, контакти, които могат да помогнат за бъдещето развитие на човека или просто да го осведомят за новите тенденции в дадена сфера. И разбира се доброволчеството дава безплатен вход на събития с невероятни лектори и полезни обучения, както и… безплатно хапване и пийване.

Така че не зависимо, че не получавам нищо материално винаги бих отговорил, че усилията, умората и понякога нервите си заслужават. Без тези жертви, участия, доброволческо присъствие на разни места за сметка на времето си не бих имал информация за бизнеса, какво означава стартер и как се кандидатства за него, как се организират конференции, бизнес събития, обучения и фестивали. Тъй че бъдете доброволци – нищо няма да изгубите, а само ще спечелите.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Столичен градски транспорт и колоездачите

Днес ми се случи едно от онези странни неща, които всъщност са напълно нормални за нашата държавица.

Качих се на 280 в слънчевия следобед на 09.08.2014 от Орлов Мост, където тротоара беше лятно разкопан за нови плочки. Две девойки качиха колелата си… и тогава се почна онова нещо, което наричаме абсурд.

Шофьора търси нещо няколко минути и след това отиде до момичетата размятайки някакъв лист и обяснявайки им да напуснат автобуса. С колелата си, защото било забранено да се возят с тях в обществения градски транспорт.  Дори един пътник, от общо десетината в цялото превозно средство, се възмути как пречели… Аз пък се възмутих от него.

Странно е, защото хвърчащия ксерокопиран лист не е закачен никъде на автобуса, нито на спирките…, а за да го покаже шофьора, трябва да се забави, да се разправя лично с пътниците и да съсипе деня на всички. По съм възмутен как така велосипедите почнаха да пречат изведнъж на градския транспорт, та на всичкото отгоре и в редките изключения когато са разрешени да трябва да се дупчи билетче.

Чудно ми е как така родителите с колички, ромите, просяците, бездомните, китаристите и т.н. с не по-малък и не по-багаж от този на колоездачите са добре дошли, дори не подлежат на дупчене на билет за допълнителния си товар или спътник?

Интересно ми е каква логика или мисъл е изведнъж превзела умовете на столичните чиновници, че им е хрумнала такава чудна идея. Вярно е, че колоездачите получиха почти чудесни и удобни алей за каране из града… ала това не означава, че не се уморяват и че от време на време не им трябва градски транспорт… Както беше преди. Има разстояния, които не могат да се вземат с колело, а и не на всякъде из София може да се лавира с него, нито пък е лесна задача да се придвижиш от квартал до квартал без помощта на… точно така градският транспорт.! Не разбирам, кое се е променило в привичките на хората от преди година, или пък в издържливостта им, да не говорим за “модерния и чуден” градски транспорт, който има столицата (изключение правят новите трамвай 1, 7 и 5). Съвсем леко може да извъртим поглед към другите страни, където велосипедите не са забранени и дори имат специални каиши, с които да се застопоряват.

По темата може много да се пише и спори, ще ви оставя да видите няколко линка и сами да си прецените дали има още една глупост изпълнена този път от столична община или това е необходима мярка, за да… ами и аз не знам за какво.

http://www.360mag.bg/posts/29928

http://www.mtb-bg.com/index.php/other/otherother/2766-other-2014-vitosha-buses-ban-2

http://economic.bg/news/29708/1/1/Bez-velosipedi-v-gradskiya-transport-v-Sofiya.html

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

От Македония

Е не пиша точно от Македония, защото от там нямаше как.

Вече съм си обратно в София… А защо за чезнах за шест дена от Българската столица? Бях поканен от аташето на културния български център в Скопие да се включа в почти международно художествено планери, в едно село наречено Любанци. Почти между народно защото почти всички бяха македонци като изключа себе си и един сърбин. За творческото си преживяване и нещата, които си извадих като изводи от това си пребиване ще пиша друг път. Сега именно тук поставям трите си скромни творби от изминалата седмица.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

За локвите, хората и града

Бързам да направя уточнението, че става дума за един определен град – София. Не за друго, а в него живея и там ми се случват доста неща. Разбира се ако това се случва и на други места само се радвам, че този град не е злочесто прокълнат с лоши пътища, неудобни тротоари и нацупени хора.

Не ме разбирайте погрешно, ала нещо напоследък не любя да ме вали. Харесва ми да ме подухва вятър, стига да не се опитва да ме премести с метри от мястото ми или пък да отнесе някоя къща нанякъде.  Така и ми харесва да ме вали някой приятен, летен дъжд. Ама не. Нещо му стана на времето и въпреки всичката зеленина времето напомня на есен, а дъжда е ужасяващ. Като се изсипе и с дни е мокро. Не е лошо по принцип да вали стига да не съсипе реколтата или да удави гражданите.

А удавяне… е за това няколко пъти си мисля като ме заварва дъжда в центъра на София. Не, не в някой краен квартал на столицата, а именно в нейния център където се предполага, че всичко е построено и направено хем да е удобно на пешеходците, хем автомобилите да могат да хвъркат забързано за работа. Да ама не. Тия дни само се оглеждам с надежда Ной да изскочи ако не с ноевия си ковчег, то поне с една лодка.

Такива мисли ме човъркат вече няколко дена, в които вали. Дни, в който дъжда не беше най-неприятното и мокрещо нещо. Заради един кратък курс между Журналистическият факултет на Софийският университет и Ректората на същия установих, че на дъжда нищо му няма. Съвсем си е нормален, ала улиците в столицата не са наред. Бях мокър до колената само и единствено защото нямаше плитчина никъде по тротоара. Булевард Васил Левски бе невъзможен за пресичане, само няколко високо скоростни автомобила успяваха да плуват през него уверено и пръскащи наличната вода от улицата по пешеходците. Тротоара пред Галерията за чуждестранно изкуство и около народното събрание бе като езеро – удобно място за всичката вода да се насъбере, а смелчаците да плуват ли плуват вътре. Мернаха се из мрежата и видеа за басейни в автобуси на градския транспорт, аз изглежда съм имал късмет и не попаднах на такова.

Неприятна картинка.  Странно е, защото съм бил тук и там и най-дълго се задържах в малък австрийски град, който е и за туристи и за студенти. Не изглежда като нещо голямо, не претендира и да е с хубави улици и т.н. Странното е, че нито есента, нито зимата беше проблем човек да се движи по тротоарите или колите да хвъркат по улиците. Нямаше много локви и определено нямаше опасности от удавяне. Колите пък дори когато натруа сняг нямаха проблеми с пътищата. Всичко опира до това как си направиш улиците и тротоарите. Ама що все при нас не се получава, а на запад си е добре уредено? Как тъй европейска столица е опасна за прекосяване при първия пороен дъжд и градския й транспорт изнемощява под, буквално, вълните на природната стихия?

Не е до строителството, а до нежеланието. Нежеланието веднъж за винаги едно нещо да се направи по европейски, източен или какъвто и да било образец и то да си е наред. Не може току-тъй иначе ще разбие целия план – винаги да се връщаме на едни и същи проблеми и да се преструваме, че те са решени, било то с ремонтче тук или обещание там.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Вали

Нещо, което написах в дъждовен ден, почти като този.

Вали, вали дъждът,

А ти си сам.

Денят е сив и скучен

И ти си уморен

Вали, вали дъждът,

А ти си сам.

Нямаш какво да правиш

За това си начумерен, а навън

Вали, вали дъждът,

А ти си сам.

А тя е там…

И се забавлява

Без да я грижа, че

Вали, вали дъждът,

А ти си сам.

Ала знам, че утре

Слънце ще изгрее

И няма да си сам

Но до утре…

Вали вали дъждът,

А ти си пак сам.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Живот след 26

Често са ме изненадвали хората, които са казвали, че вече са стари на 22 години. Всъщност в момента дори тенденцията е музикално-развлекателните продукции да натякват точно това – можеш да си купонджия на 22-23 години.  След това какво?! Стар и скучен?

Тази вечер както се поклащах в такт с невероятните класически изпълнения на живо се замислих, че не малко младежи са ми казвали, че на 25 едва ли не съм стар и дори съм създавал грешното впечатление на по-млад… Най-вероятно защото съм свежарка и забавен тип (надявам се). Хах, младоци, живеете в някакъв заблуден свят.

Няма да влизам в детайли как и защо се озовах в запазено сепаре в пиано бар на пъпа на София с по-възрастни от мен жени. Партито на което бях в петък срещу събота младите девойки не се раздаваха и на половина колкото тези дами, които са по-големи от обикновената ми компания, състояща се от 20-24 годишни младежи. Енергия има и в по-възрастните, които не само, че знаят как да се забавляват, ала го и правят със стил. На колко години са били няма да споменава, за да не засрамя познатите си. Ако някой иска детайли… е на живо може и да я получи. Няма да намерите толкова готини хора в евтините заведения. Готина компания от стилни жени с изтънчено и свежо чувство за хумор, може да се намерят на място където музиката е на ниво, живите изпълнители са невероятно добри и изпълнтелите знаят как да накарат аудиторията си да се забавлява. Евалата на хората, които прехвърлят младежките си години (според конкретни дефиниции младеж е човек до 30 години)  и знаят как да се забавляват. Много по-трудно е след определена възраст и с постоянна работа да намираш времето да излезеш и да се разтвориш с добра музика и приятна компания. Ала когато го направиш – го правиш от сърце, с желание и невероятно добро настроение. В заведението беше пълно и определено не всички бяха младички тъй да се каже. Ала от тях струеше не по-малко енергия и положително настроение от бъдещите вишисти по дискотеките в студенстки град.

Може би защото остарявам или пък бачкам с фиксирано гадно време и не се занимавам с твърде много глупости през седмицата, освен работата си -ще направя едно заключение. Не ме разпъвайте на кръст: Струва ми се, че работещите хора са много по-взискателни към това, което ще правят петък и събота вечер. Далеч повече време отделят да преценят нещата и да намерят подходяща компания. А когато стигнат до реализацията – не заради пари разбира се, а заради духа и желанието им – студентчетата от 1-4 курс “у Софийско университето” не мо`ат им стъпят на малкия пръст.

Не хвърляйте камъни по мен –  това е мнение, от което има изключения. Просто днес си прекарах страхотно, защото видях жени знаещи какво искат от вечерта и постигащи го без проблеми. За разлика от младите девойки, които се имат за голямата работа защото учат в дадено заведение или са си разрешили “лукса” да излязат на дискотека петък или събота вечер. Стил и енергия ви дели.

Та без да ми се обиждате мой познати – младоци, имате да учите много относно как да се забавлявате и да изглеждате яко когато опре до парти от по-възрастните…, добре де – по-опитните.

Аз поне се убедих и успокоих – след 26 години има живот и той не е по-малко интересен.

П.П. Мъже трябват ни уроци по танци, повечето сме (тук се изключвам най-любезно, въпреки, че понякога ми куцат стъпките) като дървени трупи ако ли не и по-лошо.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

По случай 8ми март

По случай празника на жената реших да постна нещо доста старо. То беше написано преди доста години, когато харесвах момичетата и ме вдъхновяваха така да се каже. :)

Та ето нещо от мен за всички дами на този празник.

Има нещо толкова красиво в огъня . Нещо толкова магнетично. Нещо романтично. Има нещо в него което те кара да го гледаш дълго. Поглъща те една хармония. Оставаш насаме с мислите и себе си. Толкова е приятно, красиво, хармонично и романтично. Сгрява сърцето и душата. Мисли най-различни минават през главата ти. Мислиш за толкова неща гледайки огъня. Сякаш безкрая се е събрал в момента. И неусетно потънал в мисли и блянове огъня е утихнал и студа е обгърнал отново околността. Но останало е спокойствието, спомена за дългия момент. Появило се е желанието да прегърнеш любимия. Да се сгушиш в топлата му прегръдка. Да му предадеш от своята топлина. И да останете така сгушени пред угасващия огън. Сгушени, пазещи не угасващия пламък на любовта.

Може би смисълът или потокът на живота е да се влюбиш, да изгубиш и да продължиш да търсиш.  Да работиш нещо, защото ти доставя удоволствие, а не защото печелиш много. Да намираш нови приятели и да се сближаваш  повече със старите. Да сбъднеш мечтите си или поне част от тях. Да минаваш по нови пътища и да преоткриваш света. Да не бъдеш просто сянка, а да направиш нещо значимо, ако не за света, за околните. Да бъдеш запомнен.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Едно старо есе

Нещо, което бях писал в гимназията, май за домашно по философия.

„Житейското познание се заплаща със страдание”

Никой не се ражда научен. И не спира да се учи от първата си сълза, до дълбоки старини. Даже и старите има неща, за които не са чували. Но как се научаваме? Дали просто щом ни казат, че каната чай е гореща ние я възприемаме за гореща? Не разбира се. Длъжни сме да пипнем. Така разбираме, че като паднеш боли или не е приятно да ходиш с напикани пеленки и водата е мокра, а мама не обича да й мокрят дрехите. Малките бебета, повечето, биват пошляпвани още от малки, за да разберат, че не е правилно това което са направили особено, като закачат мама, да не споменаваме за тати. Но защо непремено трябва да се страда когато се учи? И какво ще рече страдание в контекста? Страданието не е ли силен вид болка в физическо-психически аспект?

Не мога да отговоря на всички въпроси, нито пък да отговоря на някои правилно, но мога да се опитам да пиша по темата. Нали трябва да имам домашно. Какво е житейското познание? Според мен това е знанието за всичко ежедневно случващо се. Като това, че трябва да се научиш да пресичаш на зелено, естествено зелено за пешеходците, а не както правят други и се бутат между колите. Но… май не е това онова житейско познание което се има предвид. Може би, или по-скоро със сигурност, се говори за душевното знание. Мъдроста натрупана през годините, след грешки, провали и успехи. Но когато се научаваш на нещо, защо трябва да се приеме, че преди това си „страдал”? Не може ли да се каже, че просто е имало болка, че е било неприятно, че си се изпотил много? Защо се използва такава силна дума?

Казва се, че в любовта има страдание. Ами… Мда особено при несподелената или ако се набуташ в триъгълник или сред интриганти… Но аз по-скоро бих ги нарекъл неудобни ситуации. И все пак след много „експерименти на сърцето” се научаваме на подход към другия пол и досетилвост, на повече разбиране и получаваме целомъдрие… не ставаме умни, нито пък това значи, че от нас ще излезе философ. Не, просто се получава човек, разбрал живота малко по-добре. Поне при мен така се получи. И трите пъти, говоря за неуспешните, видях различни характери, научих за други. Разбрах как действат някои хора или как мислят  други в дадени моменти. Запознах се с други човешки същества, които пък дейставха по различен начин от вече известните ми, припомних си стари случки, и така попълних свойте знание. Не станах мъдрец, нито пък ще бъда, но пък се понаучих как да действам, как да реагирам и т.н. Не смятам, че съм страдал. В никакъв случей не страдах, заради разбито сърце или пък изгубено приятелство или недостигната цел. Просто го преглъщах, след като дълго време се опитвах да разбера какво е станало и да намеря грешките в мен и в тях. И когато ги намерех, що годе ми олекваше, но страдал? Може би за други страданието е това което изпитват в тези ситуации. За тях остава единствено да страдат, защото не искат друг изход от ситуацията или го приемат като единствения и им е най-лесен. И някак се пъчат, защото казват, че са страдали, но това ги е направило по-мъдри.

Не, не смятам, че голямата болка, в какъвто и да й било вид, ни дава мъдрост. Житейските уроци могат да се учат и без наранявания. Но се случва, че и ги има, но да седнеш и да се прегъваш от болка не е решение, а може би тази болка ни прави по-силни? След като я преоодолеем ставаме по-силни и мъдри. „Това което не ни убива ни прави по-силни”, а аз ще добавя към тази мисъл, че щом не сме мъртви значи сме научили как да преживеем дадения проблем и ще продължим да се учим със или без болката в какъвто и да й било вид.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

За работата

Повечето от нас, поне аз, работим по пет дена в седмицата, дори повече за някоя допълнителна десеттачка. Стремим се към усъвършенстване, развитие, забавление, конкурентно способност, управление на времето си, подобряване на комуникацията си с другите и още много неща, всеки поставя целта на работното си място или поне започвайки работата си. Ала в един момент бива хващан в капана – да работи под някого, да бъде пренебрегван, да му се обръща внимание на грешките, а не на успехите, да бъде потискан, да не вижда перспективите пред себе си и да се сблъсква с негативите в работата си. Като се изключат редките глупости на неправилно управление на ресурсите, демонтиране от началниците, глупави обяснения, стрес на работното място, негативни колеги и още много други, ставаме машини – работим, пътуваме от и за работа, ядем, спим и евентуално ако ни остане време успяваме да нахраним и душата си. Работата в един момент не е място където се развиваш, където научаваш нови неща и се чувстваш горд, че си направил нещо като хората, а е място където дебнеш почивчицата си, за да видиш приятни хора и до толкова изсмукан от работата си да се плъзнеш по нещо смислено, всъщност повече забавно и разведряващо с колегите.
Поздрави на всички работещи между 09:00 и 19:00 с един час почивка и много глупости на работното място.
Развивай те се, търсете предизвикателства, не умирайте на работното си място.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Hello world!

Или по нашенски – Здравейте, пипълс!

Време беше и аз да си направя едно сайтче-блогче-визитка или каквото се получи.

Идеята ми е да споделям мойте неща тук и да дам възможност да се разпространят (разбира се под моето име) из мрежата, както и да получа обратна връзка за творчеството си по един адекватно съвременен начин. Тъй като след много перипети покрай инсталации и активирания, сайта съществува от вчера, буквално. Няма и 24 часа още, тъй че това не е крайния му вид, а както сам установявам много може да се променя по него.

Благодаря, че изчетохте всичко това и скоро очаквайта да поствам и неща – с времето ще си направя и някакъв график на постване. Покрай тази новост имам и чисто новичък мейл – savadragonsavov@gmail.com.

П.П.

Моля, тъй като сайта е за творчество имайте предвид ЗАКОН ЗА АВТОРСКОТО ПРАВО И СРОДНИТЕ МУ ПРАВА, в случай че решите по някакъв начин да се възползвате от работите в сайта без знанието на авторът или авторите им с цел лично облагане.

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather