Да пожелаеш живота

Или как Танатос даде причини за живеене

Електронния часовник изписка шумно, давайки знак на Богомил да се събуди. Двайсет и две годишния мъж се завъртя още няколко пъти в леглото, протегна се и изсумтя шумно. Изчака алармата да спре кънтежа си, за да се надигне сънено. Часът бе 08:02, а датата отдолу показваше 08.08.08. Отиде в банята и пусна водата във ваната да се пълни. Взе пастата за зъби и сложи обилно количество върху четката. След което се зае старателно да мие.

Богомил беше средно статистически мъж на тази възраст със собствени разбирания за света и големи мечти. Поне имаше такива преди в една автомобилна злопулука да изгуби баща си, а месец по-късно и майка си. Наскоро сестра му също бе починала след дълго боледуване.  След минута и нещо изплакна устата си и остави четката настрана. Отиде до кухнята, която бе в разхвърляно състояние. Съдовете от два-три дена не бяха мити, имаше разпилени трохи, подправките седяха на масата, а не по шкафовете. Имаше сандвич на може би два дена, а млякото на котлона се бе вкиснало. Всъщност този хаос не беше нещо обичайно за Ангел. Той винаги се стараеше да е подредено и той самия да изглежда добре въпреки, че бе изгубил близките си хора. Винаги държеше пясъчно русата си коса сресана. Спортуваше причината да има хубаво тяло, въпреки, че не бе толкова мускулесто. На ръст бе метър и седемдесет подходящ за почти всички спортове, но той бе избрал друг път. Искаше да рисува, но недоволстваше от себе си и резултати, а и наскоро, бе скъсал и с гаджето си, което също му повтаряше много често, че е неудачник. По-скоро тя го скъса.

Небръснатия мъж взе един от ножовете, който като че ли беше единствения чист в помещението. После бавно се насочи към банята. Ваната се бе напълнила и Богомил спря водата. Въздъхна дълбоко. Личеше си, че не беше сигурен,  в това което щеше да извърши. След минута колебание се съблече и влезе във ваната. Огледа ножа внимателно и го прокара през топлата вода. Забърса с длан мокрото острие, където се отрази разкривено лицето на Богомил. Отпусна се назад. Нямаше как да промени нещата. Вече от година замисляше самоубийство, но все намираше причина да продължи. По една малка светлинка надежда… Но вече нямаше. Всичко се бе изчерпало. Часът стана 08:08, а датата все така 08.08.08. Богомил прекара острието по топлата си длан и затвори очи чакайки да заспи… за винаги.

 

Минутите се точеха. Или беше минал час. Двадесет и две годишен безработен отвори очи. На ръба на ваната стоеше тъмна фигура. Носеше черна роба, а качулката закриваше лицето му.

– Кой си ти? – Богомил се чувстваше като в сън. Погледна към водата, която беше придобила червен цвят заради изтеклата кръв.

– А ти кой си? – на свой ред попита закачулената фигура.

– Аз съм… Един умиращ? И умирам в своя… дом! Как влезе тук?! Кой си… – устата на мъжа се отвори и затвори. Фигурата пред него държеше коса. Това май обясняваше много ясно кой е.

– Има ли нещо което те притеснява? – непознатия погледна косата, сякаш едва сега осъзнаваше, че я държи. – Не се страхувай. Няма да те нараня.

Фигурата се завъртя настрана и облегна оръжието на стената. Когато се обърна отново към човека, качулката се беше смъкнала назад. На мястото на лицето, с типичната си полуусмивка, имаше череп. Очните кухини зееха и въпреки чернотата зад тях излъчваха нещо повече от празнота.

– Така надявам се е по-добре?- спокойно каза Смъртта.

– Да… Не всъщност. – отвърна Богомил. – Няма ли да ме убиваш? Трябваше да съм мъртъв.

– Да най-вероятно. Доста добре си се справил с прореза. Нямаш представа на какви самоубийци съм попадал. Бяха си рязали вените на пряко и оставяха кръвта да тече. Обаче е ясно, че така си само причиняват болка. Гледах един нещастник как си седеше така на една пейка и чакаше да изтече кръвта. Не спря да се мръщи. Май го убих тъкмо преди да размисли и да отиде за медицинска помощ. Но все пак и аз си имам работа. Не мога да чакам всеки аматьор да умре.

– Аз съм – все тъй объркано промърмори Богомил – жив?

– Разбира се, че си. Ако беше мъртъв предполагам, сега щеше да чакаш за преизподнията или пък вече да си се възнесъл. Зависи в какво вярваш.

– Трябваше да умра. Това ми беше плана. – човека започна да търси ножа, но едвам усещаше ръката си, за това по лицето му се изписа голямо напрежение.

– Предлагам ти да размислиш. – Смъртта сложи облечената си в ръкавица длан на рамото му. – Според мен още не ти е дошъл момента.

– Че кой си ти да ми казваш дали е дошъл момента?

– Това е малко обидно. – не знайно как черепа се намръщи. А това не го правеха обикновените черепи.

– Няма пък. Решил съм да мра, значи ще мра. Къде е ножа?

– Взех ти го. – изсумтя Смъртта. – Както споменах предлагам ти да размислиш.

– Няма да размислям. – Богомил вложи почти цялата си сила да извика и от това действие само го заболя главата.

– Е не съм и очаквал да размислиш в следващите две минути разбира се. – фигурата в черната роба се изправи и протегна ръка към мъжа. – Предлагам ти да прекараш следващите 24 часа с мен и ако не успея да ти върна желанието за живот, ще ти го отнема. Съгласен ли си?

– Аз… Да, съгласен съм. – подаде си ръката и Смъртта го издърпа от ваната.

– Сега се изкъпи и върви да се облечеш, а аз ще приготвя закуската. Хайде по-живо. 24 часа не са чак толкова много време.

Богомил излезе от ваната. Източи кървавата вода. Пусна душа и се изкъпа. После отиде в стаята си и обу сини боксерки. Бавно седна на не оправеното легло с чорап в ръка и заби поглед в пространството. Сънуваше ли? Или пък беше мъртъв? А може би някой му правеше номер? Обаче кой? Отдавна не беше се чувал с никой от старите си приятели, а от скоро беше спрял да поддържа близки отношения с когото и да било. Само бившата му знаеше къде живее. Но подобен вид шеги изобщо не бяха в неин стил. Та тя даже не обичаше шегите.

– Филиите ще изстинат. – чу се от кухнята гласа на странният гост.

Богомил се облече и влезе в кухнята. За негова най-голяма изненада всичко беше подредено. Сякаш някой бе минал с магическа пръчка и прибрал всичко по шкафовете и измил мръсните съдове. Двадесет и две годишния човек погледна към закачулената смъртта.

– Ти наистина ли си… Смъртта? – с голяма нотка на съмнение попита мъжа.

– Не. Аз съм добрата фея и идвам да те отведа на бала. – с досада отвърна Смъртта. – Сядай и си изяж филиите!

Богомил седна на масата, опита филийка и вдигна глава да попита нещо събеседника си и зяпна. На стола пред него седна мъж с брада оформена в полу катинарче, черна коса стегната в конска опашка. Също беше облечен в черен костюм и червена вратовръзка, сякаш току що го бе взел от химическото.

– Не са ли ти казвали, че не е прилично да зяпаш хората? Още повече с храна в устата? – възмути се Смъртта. – Между другото можеш да ме наричаш Танатос.

Следващите минути минаха в тишина докато Богомил хапваше. От време на време подрънкваше с ножа, когато си взимаше мармалад от буркана или пък потропваше с крак по пода.

– Ти наистина ли си смъртта?

– Косата и робата ми не бяха ли достатъчни? Или искаш да убия някого?

– Да. Примерно мен!

– Не ми е това в плана за деня. – подсмихна се Танатос.

 

Един стар разказ. Не е завършен още и реших да споделя това парченце от него. Чудя се дали да го довърша. Вие, читатели, как смятате?

You can find me on: Facebooklinkedinrssby feather
Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>