Лула и топъл шоколад

– Разкажи ми приказка.

Стреснах се. В момента бях зает. Пишех нещо много важно.

– Разкажи ми една от твойте истории, моля тееее.

Химикалката ми трепна. Това е същото лигаво, умолително, дразнещо, ала някак си сладко врънкане, което чувах когато се искаше нещо страшно много. Обръщам се към приничителя на целия този шум. Гледа ме с онези детски, умилително-умолителни очи. Въпреки, че вече бе на 8 години гласчето му все е по детски игриво и капризно, а сините му очи не търпяха откъс. На такива очи човек не отказва, особено ако гледат така както сега. Същите като на майка му.

– Коя от мойте истории искаш? – опитвам се да се направя на раздразнен, но в гласа ми се проградна повече игривост отколкото нещо друго.

– Някоя от тях. – погледна настрана, все едно си мисли за някоя. Убеден съм, че вече има идея коя иска.

– Добре. Обаче  – подсмихвам се аз – ще запаля лулата си.

– Не обичам как мирише. – нацупва се малкия.

– Знаеш, че историите ми вървят най-добре когато пуша.

Завъртам се отново към онова, което пиша. Това беше една от любимите ми стратегии да се измъквам от ангажимент с детето или спор с жената. Той, впрочем и майка му през повечето време, не можеха дълго да издържат тежкия аромат на лулата ми. Моето почти безотказно оръжие за усамотяване.

– Добре! Обаче ще ми направиш топъл шоколад.

Оръжието ми отказа. Щом се пазари, значи иска точно определена история и аз няма как да се измъкна.

– Хубаво. – завъртам се пак към малкия немирник. – Ала ти преди малко пи топъл шоколад. Знаеш какво казва майка ти за сладкото.

Намръщвам се на шега. От ниското ми отговоря дяволита усмивка.

– Мама не е вкъщи.

Така е. Често повтарям, че когато мама не е вкъщи не всички правила важат.  Не най-доброто възпитание от моя страна, обаче дава много възможности за забавни моменти и чести закачки на масата докато вечеряме. Е един път имаше дълъг разговор относно какво правя когато сме само двамата по мъжки, ала не повлия много, просто вече не сме твърде диви и крайни, а аз лъжа, че и двамата порастваме и за това не бива да вилнеем.

– Добре. – ставам с престорена въздишка. – Да направим топъл шоколад.

– С мляко!

– Да, разбира се! С мляко!

Отиваме до кухнята. Слагам вода в електрическата кана. Заемам се с шкафовете, за да намерия разтворимия шоколад. После изваждам млякото от хладилника. През това време малкия симпатяга говори нещо. Сепвам се.

– Какво?

– Онази за магьосника. Разкажи някоя от онези с магьосника. Този, който ти е помагал няколко пъти.

– Защо за него? Имам много други. Онова приключение със султанската молба, планинското съкровище, бясното преследване по река Нил или помниш ли другата за скандинавските…

– Магьосника е интересен! – прекъсва ме разсърденото гласче. – Той е различен от тези, които дават по телевизията и ли ходят по детски партита.

– Различен? Как така различен? Какво дават по телевизията?

– Ами не е превзет, не е груб с другите, не се перчи, не взривява нищо ако не е необходимо и прави нещата само в краен случай.

– Да, такъв е. – въздъхвам аз, защото през главата ми препускат смесени картини на случките, в които е помогнал в последния момент. Много неприятни моменти бяха.

– Това го прави интересен и забавен. Поне ти разказваш, че е много мъдър и винаги е помагал с добри съвети и те измъквал от критични ситуации.

Засмивам се с пълно гърло.

– Ако беше помагал още от началото нямаше да му се налага да ни измъква от такива ситуации.

– И все пак разкажи ми от тези истории, моляяяяяя тееееее!

Горчива усмивка се изписва по лицето ми. Най-накрая правя топлия шоколад, защото до сега гледах как сина ми обяснява енергично точно какво иска. Когато разказвам от онези истории двамата с него се смеем, пита ме за детайли, разиграва с играчките си някои от моментите, а аз правя всичко възможно да го пренеса в атмосферата на дадения отрязък от историята. Ах, а когато преживявах онези моменти никак не беше забавно. Буквално едвам ги преживявах.

– Ей сега ще започна историята. – слагам готовия шоколад пред момчето си и се усмихвам. От чашата се вие бяла струйка дим.

С престорена театралност той докосва чашата, преструва се на опарен и ме поглежда обвинително защо е толкова топла чашата и не може да пие веднага. Аз от своя страна отварям балконската врата, от където нахлува прохладен септемврийски вятър и раздвижва въздуха в апартамента. Отивам до кабинета, от където взимам лулата и тютюна си.

– Искам онази как се срещате! – чувам от кухнията ангелския вик.

Връщам се и сядам на стола. Почиствам лулата от снощния тютюн. И двамата мълчим. Малкия ме гледа в ръцете. Ставам и хвърлям боклука в кофата. Отварям едно чекмедже и вадя кибрит от него. Пак сядам и поглеждам изпод вежди младежа. Знаех си, че иска определена история.

– Онази как се срещате. – повтаря пак. – Тя е интересна и ми е любима.

– Доста е дълга. – въздъхвам аз уморено. След това се усмихвам.

– Нищо. Ти казваш, че с топла напитка в ръка и димяща лула времето минава бързо.

Да му се не види – цитира ме точно. Ставам и затварям кухненската врата, за да не умирисвам останалата част от къщата.

– Това е дълга история, сине? – Навеждам се към него и без да изпускам погледа му сядам. – Знаеш, че почва в най-дългата нощ на годината, когато бурията вилнееше навън вече четвърти ден, а вълците обикаляха и виеха заплашително към селото, в което бях. Аз и спътниците ми бяхме уморени. Току що яли от топлата храна в хана, ала подготвящи се за най-страшния път, който можеше тази планина да ни предостави.

Спирам да говоря, гледам сериозно сина си. Натъпквам тютюна в лулата.

– Продължавай! – подканя ме ентусиазирано той.

Слушал е тази история безброй пъти. И дори я е преразказвал пред връстниците си. Някой ден и той щеше да срещне магьосника, когато дойде правилния момент. Един ден целия свят щеше да знае, че това не е просто история, която съм си измислил и написал. Аз не съм просто човек, който пише истории за различни приключения, същества и магьосник с прошарена коса, странни очи и космическа мъдрост. Някой ден ще му кажа цялата истина – за това какъв бях преди и с какво си изкарвах прехраната.

Усмихвам се. Запалвам лулата и си дръпвам. Преправям  си гласа и продължавам историята, за студените планини, където започна моето приключение, където се разминах със смъртта, срещнах магьосник и поспасих част от света. За сега, докато дойдеше моментът, това беше просто история за децата и порасналите търсачи на невероятни разкази…

You can find me on: Facebooklinkedinrssby feather
Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather