Към свръх

Беше една от онези прохладни вечери, първата на есента, когато улиците бяха пусти. Хората се събираха по къщи и заведения да видят полуфиналите на първенството по футбол. Само по някоя друга влюбена двойка или забързан по работа чичко минаваха по тротоарите.

На първия етаж на една кооперация, с изглед към улицата имаше отворен прозорец. През него се виждаше дъбово бюро, на което работеше един професор. Професор по физика, химия и всякакви науки, занимаващи се с доказването, проучаването и разбирането на едно или друго природно явление. Белокосият човечец изглеждаше много дребен заради големите библиотеки покрай двете стени. И отляво, и отдясно над човека надвисваха лавици пълни с книги, томове, научни статии, вестници и всякакви необходими неща за проучването и разбирането на едно природно или не природно явление. Стаята беше обзаведена още с два стола, близо до вратата, срещу бюрото, хубав персийски килим и един удобен стол, запълнен от дребничкия професор.

Входната врата се отвори. Професора очакваше гост. Един по-млад, но все пак не твърде млад господин, който се занимаваше с практикуване на науката. Практик. Интересен събеседник, като се имаше предвид факта, че Професора беше теоретик, а Практика си беше практик. Средновисокият мъж запълни рамката на вратата. Косата му беше разрошена. Очилата му бяха леко наклонени настрани, кафявите му очи сияеха  като на дете, а облеклото му, както обикновено, беше по-скоро младежко и не прилягаше на възрастен мъж. Усмихна се широко.

Професора вдигна глава от формулата, която пишеше. Поредното уравнение за нещо много важно. За учените хора всичко бе важно, стига да е сложно.

– Здравей. – някак си хладно каза ученият, но не изтри усмивката на госта си.

– Привет, друже! – радостно отвърна другият мъж. – Може ли да седна?

Без да чака покана, хвърли тънкото си яке и чантата на единия стол. Седна на другия. Придърпа дънковите си панталони и кръстоса крака. Приглади няколко гънки на тениската си и отново отправи погледа си към домакина.

– Искаш ли чай? Бисквита? – Професора хвърли един бегъл поглед към чинийката до себе си. Беше останала само една бисквита. Не му се и отиваше да направи чай, но трябваше да бъде любезен.

– Зарежи глупостите. – засмя се гостът. – Трябва да говорим за нещо наистина важно. Открих го!

Ден преди това двамата се бяха чули по телефона. Практика обясняваше нещо оживен повече от обикновено и по тази причина Професора предпочете да се видят.

– Какво си открил? – зад голямото бюро дребничкият мъж с побеляла коса повече приличаше на току-що събудил се бухал, отколкото на сериозен възрастен мъж. Когато липсваха доказателства за нещо, беше хладен.

– Открих отговора! Невероятно е, че е толкова прост, а и е практически доказуемо…

– Какъв е въпросът? – все тъй хладно и безразлично попита по-възрастният мъж. Това не беше първият път, в който Практика идваше щастлив от своето откритие и се беше оказвало, че всъщност нищо не е открил. Науката вече беше доказала всичко. Поне всичко, за което имаше сложна формула или сложно обяснение.

– Как така какъв е въпросът?

– Трябва да знам въпроса, за да ти кажа отговора. – някак си надменно каза Професора. – Може вече да съм научил отговора на въпроса или той да има друг отговор освен твоя. Когато човек знае въпроса, знае и отговора.

– Искаш да знаеш въпроса?

– Да.

-Въпросът е „Как да станем суперхора?” – самодоволно каза Практика. Облегна се в стола си и широко се усмихна.

– Суперхора?

– Ако искаш, може да използваш и думата… – Практика се наведе напред, удължавайки паузата повече – богове.

– Богове? – изненада се теоретика. – Това е невъзможно. За целта човек трябва да мине през много операции, манипулации, терапии, да използва пълния капацитет на мозъка си… Може би и повече. Ако…

– Възможно е! Отговорът е: Хората трябва да освободят напълно съзнанието си. Трябва да се оставим на самите себе си и да премахнем всякакви предразсъдъци към каквото и да е. Пълното освобождаване на мисълта ще отключи пълния ни потенциал и ще ни превърне в свръххора.

– Това е невъзможно. Има теории и учения, които говорят за тези неща, но научно…

– Зарежи науката! Тук става дума за нещо повече. За нас самите и нашето решение какви да бъдем! Става дума как ние самите да се превърнем в свръхчовека, който от толкова време искаме да бъдем, без науката.

– Това е невъзможно. – изпръхтя Професора. – Трябват изледвания, проучвания, това не е просто така, изведнъж да решиш, че си свръхчовек. Че можеш…

– Ще ти докажа, че е възможно. Точно заради това имам нужда от теб.

– Какво имаш предвид?

Гостът стана. Свали си очилата и ги прибра в чантата си. За момент спря да бърка вътре сякаш размисляше, но секунда по-късно с решително движение извади един пистолет.

– О, Господи, какви ги вършиш?! – Професора веднага се изправи уплашен.

– Спокойно, де. Ако искам да те застрелям, ще ти кажа. Теорията ми за отключване на цялото подсъзнание, пускането на целия механизъм в действие има само един недостатък.

– Какъв?

– Спусъкът, който да пусне в действие машината, така да се каже… буквално. Според мен, човек трябва да умре, за да проработи този механизъм с отключването на цялото подсъзнание. Това е Теста. Това е начинът да се разбере дали човек може напълно да се освободи и да повярва, че е свръхчовек. Ако ме застреляш, но моята мисъл е че аз няма да умра, тогава ще оживея, защото съм повече от телесна обвивка. Ще стана и няма и да има помен от раната. Очаквам, че би трябвало да се самоизлекувам бързо. Представяш ли си…

– Ти си луд! Как може да основаваш цялата си теория на смъртта. Това е глупаво! И се опитваш да ме намесиш! Бих предпочел ако си…

– Не ставай глупав. Нима това не е целта на всички ни? Да бъдем повече от това, което сме. Всичко е в нас. Трябва само да се възползваме от него. Вярно, че ако се окажа прав, слабите ще умрат. Онези, които не могат да управляват и владеят напълно своята мисъл, които не вярват достатъчно, ще умрат. Но останалите! Останалите ще бъдат безсмъртни. Ще имат цялото време на света да постигнат целите си. Да бъдат свръххора. Да изобретяват, да творят, да се развиват, да помагат. Вече няма да има страх от смъртта. Ще решим всичките си проблеми само ако се оставим на един единствен риск. Да бъдем повече от това, което сме. Да еволюираме. Трябва да го повярваме, за да стане. И аз смятам да бъда пример.

Практика отиде по приятеля си и му подаде пистолета. Професора го взе с трепереща ръка.

– Знам, че си бил войник някъде по света. Споменавал си го. Не  е нещо, с което се гордееш. – По-младият мъж въздъхна. – Но сега ще ти свърши работа. Имаш рефлекса, инстинкта за самосъхранение и опита да убиваш.

Бръкна в чантата и извади още един пистолет.

– Ти си луд! – изкрещя ученият. – Изобщо знаеш ли какво правиш? Ако не се получи?

– Всичко съм премислил. Няма друг вариант. Това е единственият начин да се разбере. – бръкна в джоба на панталона си и извади една визитна картичка. Остави я на стола. – Това е картичката на един детектив. Днес му се обадих и обясних всичко. Ще прояви разбиране към ситуацията и ще ти се размине, друже. Дори в завещанието си описах подробно всичко. Време е да зарежем формулите, изследванията, проучванията и да се оставим на чистия инстинкт. Да се оставим на усещането, на мисълта. Да рискуваме.

– Определено си се повредил. – Професора видя, че приятелят му е махнал предпазителя на пистолета, който му беше дал. От него се искаше само да стреля.

– Не е така. Наред съм си. Иначе не бих направил такава глупост.

– Значи осъзнаваш какво правиш. И все пак това е лудост.

– Да. Знам, че инстинктът за оцеляване ще надделее. Това е премислено също. А сега ми кажи, Професоре, вярваш ли, че си свръхчовек?

Практика насочи оръжието си към по-възрастния мъж. Човекът видя дулото. Знаеше какво точно ще се случи. Беше изпитвал такова усещане преди време. И в този момент действа по инстинкт. Стреля.

Практика падна на пода. В гърдите му имаше рана. Определено и не дишаше. Професора се доближи до трупа. Осъзна, че още държи пистолета и го хвърли настрана. Паникьосан, взе визитката от стола и излетя навън.

 

Най-накрая малко хлад. Беше ми писнало от онези горещи дни и нощи, в които дори да бръмнеш, се чувстваш изтощен. Видях един отворен прозорец и се шмугнах в стаята. На масата имаше бисквита. Какво щастие. Обичах бисквити. Другите от моя вид предпочитаха разни лепкави и течни работи. И от това си патеха много. Хората изобретиха някакви лепкави неща, на които почти всички от вида ми се лепяха като на мед. Буквално. Залепваха и никога не се отлепваха. И хората ги хвърляха в кофите за боклук. Отвратително. Аз за това се придържам към не лепкавата храна. По-безопасна е. А бисквитата имаше и пълнеж. Какво удоволствие. Потрих крачета готов за угощение. И нещо ми направи впечатление. Не че трябваше, не че ме интересуваше, но миришеше странно в стаята. Определено не трябваше да обръщам внимание на миризмата. Разкъсвах се между любопитството и бисквитата с пълнеж. Труден избор, но тъй като бях малко по-странна муха, реших да бъда любопитен. Често ми казваха да не бъда любопитен, а да отлитам в обратна на странните неща посока. Приближих ръба на бюрото. Тъй като се притеснявах някой да не ме причаква с мухобойка, не летях. Така де, а съм бръмнал, а съм гръмнал. От ръба се разкри странна гледка. Някакъв мъж лежеше на пода и имаше рана. И така както си наблюдавах трупа и в главата ми бръмчаха разни мисли за случилото се, така онзи труп изведнъж се оказа, че не е съвсем труп. Мъжът си пое дълбоко въздух и застана в седнало положение. Изпуснах се от страх. Бях виждал трупове. Те не правеха така. Този обаче не само, че реши, че не е умрял,  ами се и изправи. Раната в гърдите му димеше и сякаш зарастваше. Някакво парче метал падна на пода. Това беше най-страшната, ужасяваща, кошмарна и невероятна гледка. Щом хората вече не умираха какво ли можеше да ни се случи на нас – другите живи организми?

Изпуснах се втори път, защото онзи, човека де, както се опитваше да се задържи на крака залитна и се подпря на бюрото. Избръмчах бързо под чинията с бисквитата. Човекът започна да се смее. На мен определено не ми беше до смях. И изведнъж насочи ръката си към моето скривалище. Оставаше ми само да се надявам да не посегне на живота ми. Посегна на бисквитата. Взе я. Захапа я, какъв безсрамник! Насочи се към вратата на стаята. Взе някакви неща и все още смеейки се и дъвчейки парче от моята бисквита, затвори вратата. Отдъхнах си.

Мисля, че това ми беше приключението за цял живот. Минавам на понички. Избръмчах през прозореца. Наблизо имаше участък, пълен с мързеливи полицаи и лепкави понички. Както бръмчах към участъка, видях същия човек, онзи, дето не беше мъртъв, как спира други двама. Някакъв нисък и белокос и смътнопознат човек. Приличаше ми на служител от управлението. Но това беше без значение. До тук историята  беше достатъчно шантава. Дано поне другите мухи не ми се смееха много. Но сега най-важна бе храната. Лепкави и гадни понички. Повече никакви бисквити.

 

Детективът се стресна. От кооперацията буквално изскочи някакъв мъж, който се смееше, имаше облекло неприлягащо за годините му и изгорено на фанелката. Дали бе говорил с този човек по-рано? Всичко беше много объркано. Странен разговор с непознат мъж, осведомяващ го за евентуално убийство, което е самоубийство и за още куп странни неща. Едно от тях беше евентуалното посещение на нисък белокос професор. И професорът се беше появил в участъка. За момент Детектива смяташе да го отпрати или пренебрегне, но се притесни, че някой колега може да му отнеме случая, който да се окаже съвсем реален или най-малкото да е причина името му да се появи във вестника. Набързо бе изслушал не много свързаните бръщолевения на Професора и почти веднага го бе натоварил в колата. Бяха тук за минути, а ето, че мъртвият приятел на учения не бе толкова мъртъв.

Двамата мъже, Професора и Практика, говореха един през друг, така че Детектива не разбираше нищо. Но определено цялата работа му беше достатъчно странна и без да долавя думи като „свръхчовек”, „безсмъртен”, „откритието на века”, „ще променим света”, „богове” и всякакви други идиотски фрази. Изгореното на фанелката определено бе от огнестрелна рана. Ако това не бе някаква инсценировка, то човекът нямаше как за 15-20 минути да бе възкръснал. Или пък имаше как? Ако се вслушаше в разговора, Детектива долавяше и думи като „подсъзнание”, „ум над тяло”, „регенериране”, „нобелова награда”. Всичко му звучеше като от някакъв научнофантастичен роман.

– Трябва да ти направим изследвания.

Веднага щом чу тези думи от устата на Професора, Детектива изстреля: „Качвайте се в колата.”, с което все пак се намеси в разговора между двамата и потегли към най-голямата многопрофилна болница. Щастлив бе, че щеше да може да си вземе понички и кафе. Бе оставил вечерята си от понички в участъка, а стомахът му стържеше. Също така се надяваше цялата тази случка да допринесе за появата на името му във вестника. Колегите му  щяха да се пукнат от яд. След тези щастливи мисли и Детектива се усмихна широко, без да обръща внимание на оживения весел разговор на задната седалка между  Практика и Професора.

Сава Савов

You can find me on: Facebooklinkedinrssby feather
Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedintumblrmailby feather

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>