Филм за Апостола! Най-накрая се случи – истински пълнометражен филм за Васил Левски. Целящ да ни покаже великият българин Васил Иванов Кунчев – изминал пътя от скромен дякон до невероятен революционер и Апостол на свободата.

Иииии този филм “Дякон Левски” не биваше да се случва. Признавам ще пиша по темата без да съм гледал повече от откъси, ала след всичко, което се изля по онлайн пространството не ми е и нужно. Искам да уточня, че наблягам върху това, което се коментира и ще се коментира, а не върху почти четири часовото мъчение наречено филм. Всъщност са две части, ала на премиерата и грандиозното турне ги прожектират заедно, което е хубаво, ала обезсмисля идеята за серии.

Обществото е разделено на две, като в социалните мрежи, новините и статиите за филма се делят на горе-долу две – подобие на мнения, новини, които информират за филма и се опитват да са обективни положително настроени просто защото е филм за Левски и другата крайност, не без известният хейт или обоснована критика за продукцията. Втория вид, често не са обосновани ала така се получи и с книгата на Емил Конрад, която също ще намеся по-нататък. Защитниците на филма също не ги бива да се обосновават.

Всъщност какво ни даде този филм? До тук всички са единодушни – що годе исторически релевантен филм от времето на Васил Левски, та и него като действащо лице. От там нататък всичко вече е манджа с грозде.

След известно време на налучкване какво представлява филма най-накрая от WebCafe се появи някой да напише свястна статия по въпроса. http://www.webcafe.bg/id_1787420617 добавяйки какво може да се намери с бързо гугъл търсене за режисьора, процеса на снимките и самият Васил Левски човек може да си изгради цялостна картинка какво се случва в обществото ни. Видях и коментари за липса на исторически доказателства кой е бил Левски и що за човек е бил – “пълни глупости” към тези необразовани хора. Има достатъчно кореспонденция – черно на бяло, снимки и описания на съмишленици на апостола. Опит на хора харесали филма да го защитават от хора с мисъл.  И това всъщност е притеснителното – част от обществото харесва филма, радва се, пляска, не му прави впечатление, че образа на Левски се отдалечава от идеалния революционер, че важни реплики останали в историята липсват.  И това хич не е готино. Първото и най-важното е, че филма няма за цел да бъде възпитателен, нито пък да затвърди представата за  Левски, която сме изградили в училище и през годините. Освен, че продукта от страна на сюжет и сценарий не е последователен, актьорската игра е малко съмнителна от кадрите и трейлъра, които обикалят насам-натам. Трейлъра все пак е направен доста добре, личи си че има мащабен поглед и размах, ала такава е и визията от американските продукции. Въпреки направен добре, на моменти оставя леко неприятен привкус на стандартен филм както ги правех преди време – българите велики, готини, турците мизерници и колят, героя устремен, патетичен и обречен да умре.

Попаднах и на друго мнение за филма, което ме израдва https://troshanov.wordpress.com/2015/02/17/levski/ , също така се натъкнах и на оцелели, които разказаха как е било – тръгнали са, не са издържали. Всичко, което го има на двата линка и те го споделиха като впечатления или по-скоро възражения към визията на режисьора за Левски. Режисьора с не съмнителен принос в киното, ала подозрителни умения и разбиране е карикатура на на това, което си мисли че е и не може да защити творението си за пет минути по телевизията, което е жалко и го превръща в обикновен скандалчия.

Целият пост е продиктуван от заключението, за така да се каже този феномен – българското кино не отива на никъде. Гледал съм нещо като представителни филми за последните 10 години и може да се види една и съща тенденция в тях, както и в този и предстоящият “Омбре” (силно не препоръчвам според видяното от трейлъра). Независимо дали сценария е за група млади младежи или за нечия борба с живота винаги има атмосферата на безнадежност, отчаяност, пресилен патос, героите ако не са задръстени, а позитивни то е заради веществата, които консумират. Чувство на тягостност, винаги присъства сюжет/история за нечия загуба, а героите дори не са сигурни къде отиват. Част от филмите свършват в нищото и ако персонажите са щастливи и усмихнати накрая, то е преходен момент, няма как да сме сигурни, че това ще е за постоянно – преди време героите свършиха в морето, на някаква отломка/лодка щастливи, че са се измъкнали от полицията и накрая се чудиш, а след това на къде? Края на филма (обикновено) не решават проблеми, а ако реши то не всички и само се чудиш дали просто не си видял обречени хора в момент на радост. Другото, което носят филмите освен омразата и загубеняците почващи като такива и свършващи като такива е сюжета за отминалата драми свързана със събитията от преди 9ти септември. Да, хората правещи кино обикновено целият режим е близък до сърцето им, ала не могат нито да отърсят себе си, нито публиката от това, вместо да дадат пример, да разперят крилата на мисълта и да направят позитивно кино – сюжети по възможност несвързани с колко е гадна страната ни. Вярвате или не България не е лошо място.

И от друга страна обаче има млади хора, които правят страхотни глупости като Емил Конрад в литературата – издаде книга на 25 години. Това е похвално – съдържанието и начина не са. Отново правя встъпление, че много хора се изказаха без да са чели книжлето му, ала има ли нужда щом е популярен в онлайн мрежите с влога си (нещо като видео дневник)? На мен ми попаднаха първите осем страници от творението му наречено “Нещата, на които не ни учат в училище”. И се радвам, че не ни учат на това в училище. Встъплението му е непоследователно, несмислено и единственото, което се повтаря е “аз”. Всичко е от неговата гледна точка и опит, които във встъплението му не превишават 12, е колко е хубаво и полезно да лъжеш, мамиш и да се възползваш от слабостите на другите. Гледната точка е неговата и няма капка разсъждение, никакво пречупване на ъгъла на мисълта му и възприятието за околния свят. Може пък по-нататък да има… ала ме съмнява след 8 страници лутаща се мисъл, скаща от едно в друго. И книгата се превръща във феномен, рекордни продажби, интерес и печатни бройки, защото момчето има канал във Vbox7.

Колко е важна рекламата в днешно време – въпреки неограничените източници на информация и уроци как да направим нещо сякаш на преден план изпъкват и успяват да пробият простотии, недовършени продукти, хора без самосъзнание, без желанието да бъдат нравоучители и да изграждат ценности, които да бъдат пример ако не за цялото общество, поне за онези докоснали се до дадената творба. Тъжно е когато артиста става провокатор, хвърля неясни неща към публиката си и не хае как и какво ще разбере тя. И дори е доволен когато не разбира, стават дискусии и спорове. А още по-малко като общество ни интересува ценностната ни система и създаването на позитивни примери. Вместо това ги рушим като с филма “Дякон Левски” или литературната карикатура “Нещата, на които не ни учат в училище”.

И не, не започвайте с “ти къде си и правиш ли нещо?”, защото правя и това ме ядосва, че то не е видимо като подобни излагации на българската мисъл. Пробиват неща отразени калпаво или без разбиране от медиите, които търсят новината, конфликта, спора, а не извода, дискусията, обратната връзка от едната към другата страна и стигане до адекватни и позитивни решения и действия – поне през повечето време. Понякога се случват и хубави неща.

by

Напоследък отново нашумя темата за толерантността в нашия свят – по-точно на тази планета. Не че някой си говори за толерантност, а по-скоро се наблягам на какво не е хубаво да се прави заради религията и директно се осъждат едни или други.  Визирам случая с атентата на крайни ислямисти срещу списанието “Шарли ебдо”. Няма да влизам в детайли колко са били убити и как. Гугъл може да сподели детайлите. Просто на няколко души им е прищракало и са хванали автоматите, защото няколко други души са се пошегували.

Причината – повече от тривиална – карикатура на историческа личност, която е изплагиатствала от една религия, подозакърпил е собствената си е имал тотално друга идея за изпълнението й от това, което се случва в момента. Поне едва ли си е представил заради него с автомати да убиват хора. Едва ли се е замислял и че ще има автомати да се прави такова нещо, ала все едно.

И всъщност нещата опират до това, защо сме такива? Или защо мюсюлманите са такива? Всъщност най-често те посягат към насилието щом бъдат засегнати на религиозна тематика. А има толкова неща, за които останалия свят може да ги осъди. Не става дума, че са различни от християнството, а че са тотално крайни и в противоречие още на пръв поглед с доста от религиите. Никоя религия няма техните ритуали, желание да крие жените си под забрала, да бяга в крайности и да тълкува думата “джихад” непременно като призив за отнемане на живот на друговерец. Това не значи, че си нямат своите странности, ала те не се натрапват на други.. освен когато някой християнин, католик, протестант не иска да завладее друга страна и използва вярата като средство за целите си.

И ако обаче разгледаме света на карикатурата ще видим, че много повече са закачките, осмиването на християнството и юдеизма. Обаче никой не хваща автомата и не стреля по тези хора, а приема с усмивка шегите (евентуално). Какви са причините за това? Чувство за хумор, несериозно отношение към собствената си религия, разбиране, че една шега не омаловажава религиозните възгледи на индивида? Личността разбира, че този акт на шегуване не отнема ни най-малко правото му да вярва в осмения символ, религиозния предмет. Разбира се дава му доводи да се почувства и някак си горд, че другия не разбира, това което той разбира и вижда. И най-накрая (прескачайки част от разсъжденията за етническа омраза, първични инстинкти, желание за власт, луди пророци/лидери) стигам до това, че всичко може би опира до личната гордост или гордостта, че религията ти е тази и никой не може и не бива да се занася с нея, защото се занася с теб. А занасят ли се с теб, значи трябва да им покажеш, че са сбъркали смъртоносно, буквално. И според мен не опираме до това, че някой се е пошегувал с нечий пророк – постоянно се шегуваме с Исус Христос и Бог, а има и много причини за това – а причината е гордостта на хората. Приемат лично, нещо което е общо, което е насочено към цялото. Мохамед се изобразява като арабин с чалма, роба и дълга брада и мустаци… такава каквато ни е представата за арабите и мюсюлманите като цяло. Не става дума за асоциацията с пророка на карикатурите, а със средно статистическия стереотип за арабите. Поне според мен. И от една обща шега това се превръща в частна обида, която се оправдава с религията и символите на нещо, което не е свещено, не е значимо за света, а е просто поредната религиозна глупост на един народ. Оправдание да бъдат такива каквито са – разбира се има и изключения.

Обаче има и друг въпрос – свободата на словото ни е ясна и че тя по никакъв начин не бива да се ограничава и забранява. Ала какво става когато използвайки свободата си систематично уронваш нечие самочувствие и подкопаваш сериозността на нещата, в които друг вярва и признава като нещо по-важно от живота си? Е този отговор получихме наскоро какво става, дано не получим отговор какво става при неразбиране на ясния намек, на някого, че не харесва как се изразяваш подронвайки религиозните му символи. Макар от “Шарли ебдо” се опитват да разберат къде е границата или пък искат да видят малко религиозна война във Франция. Забавно няма да е подходяща дума за ситуацията. Аз стискам палци от желанието за шегуване и осмиване на нещо да не се стъжни на цял свят.

И аз ще наблегна, че гугъл е чудесно място за вдъхновение и намиране на интересни неща. Линк към забавни картинки на религиозна тематика тук.

by

Бързам да направя уточнението, че става дума за един определен град – София. Не за друго, а в него живея и там ми се случват доста неща. Разбира се ако това се случва и на други места само се радвам, че този град не е злочесто прокълнат с лоши пътища, неудобни тротоари и нацупени хора.

Не ме разбирайте погрешно, ала нещо напоследък не любя да ме вали. Харесва ми да ме подухва вятър, стига да не се опитва да ме премести с метри от мястото ми или пък да отнесе някоя къща нанякъде.  Така и ми харесва да ме вали някой приятен, летен дъжд. Ама не. Нещо му стана на времето и въпреки всичката зеленина времето напомня на есен, а дъжда е ужасяващ. Като се изсипе и с дни е мокро. Не е лошо по принцип да вали стига да не съсипе реколтата или да удави гражданите.

А удавяне… е за това няколко пъти си мисля като ме заварва дъжда в центъра на София. Не, не в някой краен квартал на столицата, а именно в нейния център където се предполага, че всичко е построено и направено хем да е удобно на пешеходците, хем автомобилите да могат да хвъркат забързано за работа. Да ама не. Тия дни само се оглеждам с надежда Ной да изскочи ако не с ноевия си ковчег, то поне с една лодка.

Такива мисли ме човъркат вече няколко дена, в които вали. Дни, в който дъжда не беше най-неприятното и мокрещо нещо. Заради един кратък курс между Журналистическият факултет на Софийският университет и Ректората на същия установих, че на дъжда нищо му няма. Съвсем си е нормален, ала улиците в столицата не са наред. Бях мокър до колената само и единствено защото нямаше плитчина никъде по тротоара. Булевард Васил Левски бе невъзможен за пресичане, само няколко високо скоростни автомобила успяваха да плуват през него уверено и пръскащи наличната вода от улицата по пешеходците. Тротоара пред Галерията за чуждестранно изкуство и около народното събрание бе като езеро – удобно място за всичката вода да се насъбере, а смелчаците да плуват ли плуват вътре. Мернаха се из мрежата и видеа за басейни в автобуси на градския транспорт, аз изглежда съм имал късмет и не попаднах на такова.

Неприятна картинка.  Странно е, защото съм бил тук и там и най-дълго се задържах в малък австрийски град, който е и за туристи и за студенти. Не изглежда като нещо голямо, не претендира и да е с хубави улици и т.н. Странното е, че нито есента, нито зимата беше проблем човек да се движи по тротоарите или колите да хвъркат по улиците. Нямаше много локви и определено нямаше опасности от удавяне. Колите пък дори когато натруа сняг нямаха проблеми с пътищата. Всичко опира до това как си направиш улиците и тротоарите. Ама що все при нас не се получава, а на запад си е добре уредено? Как тъй европейска столица е опасна за прекосяване при първия пороен дъжд и градския й транспорт изнемощява под, буквално, вълните на природната стихия?

Не е до строителството, а до нежеланието. Нежеланието веднъж за винаги едно нещо да се направи по европейски, източен или какъвто и да било образец и то да си е наред. Не може току-тъй иначе ще разбие целия план – винаги да се връщаме на едни и същи проблеми и да се преструваме, че те са решени, било то с ремонтче тук или обещание там.

by

Повечето от нас, поне аз, работим по пет дена в седмицата, дори повече за някоя допълнителна десеттачка. Стремим се към усъвършенстване, развитие, забавление, конкурентно способност, управление на времето си, подобряване на комуникацията си с другите и още много неща, всеки поставя целта на работното си място или поне започвайки работата си. Ала в един момент бива хващан в капана – да работи под някого, да бъде пренебрегван, да му се обръща внимание на грешките, а не на успехите, да бъде потискан, да не вижда перспективите пред себе си и да се сблъсква с негативите в работата си. Като се изключат редките глупости на неправилно управление на ресурсите, демонтиране от началниците, глупави обяснения, стрес на работното място, негативни колеги и още много други, ставаме машини – работим, пътуваме от и за работа, ядем, спим и евентуално ако ни остане време успяваме да нахраним и душата си. Работата в един момент не е място където се развиваш, където научаваш нови неща и се чувстваш горд, че си направил нещо като хората, а е място където дебнеш почивчицата си, за да видиш приятни хора и до толкова изсмукан от работата си да се плъзнеш по нещо смислено, всъщност повече забавно и разведряващо с колегите.
Поздрави на всички работещи между 09:00 и 19:00 с един час почивка и много глупости на работното място.
Развивай те се, търсете предизвикателства, не умирайте на работното си място.

by