Нещо, което бях писал в гимназията, май за домашно по философия.
„Житейското познание се заплаща със страдание”
Никой не се ражда научен. И не спира да се учи от първата си сълза, до дълбоки старини. Даже и старите има неща, за които не са чували. Но как се научаваме? Дали просто щом ни казат, че каната чай е гореща ние я възприемаме за гореща? Не разбира се. Длъжни сме да пипнем. Така разбираме, че като паднеш боли или не е приятно да ходиш с напикани пеленки и водата е мокра, а мама не обича да й мокрят дрехите. Малките бебета, повечето, биват пошляпвани още от малки, за да разберат, че не е правилно това което са направили особено, като закачат мама, да не споменаваме за тати. Но защо непремено трябва да се страда когато се учи? И какво ще рече страдание в контекста? Страданието не е ли силен вид болка в физическо-психически аспект?
Не мога да отговоря на всички въпроси, нито пък да отговоря на някои правилно, но мога да се опитам да пиша по темата. Нали трябва да имам домашно. Какво е житейското познание? Според мен това е знанието за всичко ежедневно случващо се. Като това, че трябва да се научиш да пресичаш на зелено, естествено зелено за пешеходците, а не както правят други и се бутат между колите. Но… май не е това онова житейско познание което се има предвид. Може би, или по-скоро със сигурност, се говори за душевното знание. Мъдроста натрупана през годините, след грешки, провали и успехи. Но когато се научаваш на нещо, защо трябва да се приеме, че преди това си „страдал”? Не може ли да се каже, че просто е имало болка, че е било неприятно, че си се изпотил много? Защо се използва такава силна дума?
Казва се, че в любовта има страдание. Ами… Мда особено при несподелената или ако се набуташ в триъгълник или сред интриганти… Но аз по-скоро бих ги нарекъл неудобни ситуации. И все пак след много „експерименти на сърцето” се научаваме на подход към другия пол и досетилвост, на повече разбиране и получаваме целомъдрие… не ставаме умни, нито пък това значи, че от нас ще излезе философ. Не, просто се получава човек, разбрал живота малко по-добре. Поне при мен така се получи. И трите пъти, говоря за неуспешните, видях различни характери, научих за други. Разбрах как действат някои хора или как мислят други в дадени моменти. Запознах се с други човешки същества, които пък дейставха по различен начин от вече известните ми, припомних си стари случки, и така попълних свойте знание. Не станах мъдрец, нито пък ще бъда, но пък се понаучих как да действам, как да реагирам и т.н. Не смятам, че съм страдал. В никакъв случей не страдах, заради разбито сърце или пък изгубено приятелство или недостигната цел. Просто го преглъщах, след като дълго време се опитвах да разбера какво е станало и да намеря грешките в мен и в тях. И когато ги намерех, що годе ми олекваше, но страдал? Може би за други страданието е това което изпитват в тези ситуации. За тях остава единствено да страдат, защото не искат друг изход от ситуацията или го приемат като единствения и им е най-лесен. И някак се пъчат, защото казват, че са страдали, но това ги е направило по-мъдри.
Не, не смятам, че голямата болка, в какъвто и да й било вид, ни дава мъдрост. Житейските уроци могат да се учат и без наранявания. Но се случва, че и ги има, но да седнеш и да се прегъваш от болка не е решение, а може би тази болка ни прави по-силни? След като я преоодолеем ставаме по-силни и мъдри. „Това което не ни убива ни прави по-силни”, а аз ще добавя към тази мисъл, че щом не сме мъртви значи сме научили как да преживеем дадения проблем и ще продължим да се учим със или без болката в какъвто и да й било вид.
by