Нещо, което написах в дъждовен ден, почти като този.
Вали, вали дъждът,
А ти си сам.
Денят е сив и скучен
И ти си уморен
Вали, вали дъждът,
А ти си сам.
Нямаш какво да правиш
За това си начумерен, а навън
Вали, вали дъждът,
А ти си сам.
А тя е там…
И се забавлява
Без да я грижа, че
Вали, вали дъждът,
А ти си сам.
Ала знам, че утре
Слънце ще изгрее
И няма да си сам
Но до утре…
Вали вали дъждът,
А ти си пак сам.
by 
Често са ме изненадвали хората, които са казвали, че вече са стари на 22 години. Всъщност в момента дори тенденцията е музикално-развлекателните продукции да натякват точно това – можеш да си купонджия на 22-23 години. След това какво?! Стар и скучен?
Тази вечер както се поклащах в такт с невероятните класически изпълнения на живо се замислих, че не малко младежи са ми казвали, че на 25 едва ли не съм стар и дори съм създавал грешното впечатление на по-млад… Най-вероятно защото съм свежарка и забавен тип (надявам се). Хах, младоци, живеете в някакъв заблуден свят.
Няма да влизам в детайли как и защо се озовах в запазено сепаре в пиано бар на пъпа на София с по-възрастни от мен жени. Партито на което бях в петък срещу събота младите девойки не се раздаваха и на половина колкото тези дами, които са по-големи от обикновената ми компания, състояща се от 20-24 годишни младежи. Енергия има и в по-възрастните, които не само, че знаят как да се забавляват, ала го и правят със стил. На колко години са били няма да споменава, за да не засрамя познатите си. Ако някой иска детайли… е на живо може и да я получи. Няма да намерите толкова готини хора в евтините заведения. Готина компания от стилни жени с изтънчено и свежо чувство за хумор, може да се намерят на място където музиката е на ниво, живите изпълнители са невероятно добри и изпълнтелите знаят как да накарат аудиторията си да се забавлява. Евалата на хората, които прехвърлят младежките си години (според конкретни дефиниции младеж е човек до 30 години) и знаят как да се забавляват. Много по-трудно е след определена възраст и с постоянна работа да намираш времето да излезеш и да се разтвориш с добра музика и приятна компания. Ала когато го направиш – го правиш от сърце, с желание и невероятно добро настроение. В заведението беше пълно и определено не всички бяха младички тъй да се каже. Ала от тях струеше не по-малко енергия и положително настроение от бъдещите вишисти по дискотеките в студенстки град.
Може би защото остарявам или пък бачкам с фиксирано гадно време и не се занимавам с твърде много глупости през седмицата, освен работата си -ще направя едно заключение. Не ме разпъвайте на кръст: Струва ми се, че работещите хора са много по-взискателни към това, което ще правят петък и събота вечер. Далеч повече време отделят да преценят нещата и да намерят подходяща компания. А когато стигнат до реализацията – не заради пари разбира се, а заради духа и желанието им – студентчетата от 1-4 курс “у Софийско университето” не мо`ат им стъпят на малкия пръст.
Не хвърляйте камъни по мен – това е мнение, от което има изключения. Просто днес си прекарах страхотно, защото видях жени знаещи какво искат от вечерта и постигащи го без проблеми. За разлика от младите девойки, които се имат за голямата работа защото учат в дадено заведение или са си разрешили “лукса” да излязат на дискотека петък или събота вечер. Стил и енергия ви дели.
Та без да ми се обиждате мой познати – младоци, имате да учите много относно как да се забавлявате и да изглеждате яко когато опре до парти от по-възрастните…, добре де – по-опитните.
Аз поне се убедих и успокоих – след 26 години има живот и той не е по-малко интересен.
П.П. Мъже трябват ни уроци по танци, повечето сме (тук се изключвам най-любезно, въпреки, че понякога ми куцат стъпките) като дървени трупи ако ли не и по-лошо.
by По случай празника на жената реших да постна нещо доста старо. То беше написано преди доста години, когато харесвах момичетата и ме вдъхновяваха така да се каже. 🙂
Та ето нещо от мен за всички дами на този празник.
Има нещо толкова красиво в огъня . Нещо толкова магнетично. Нещо романтично. Има нещо в него което те кара да го гледаш дълго. Поглъща те една хармония. Оставаш насаме с мислите и себе си. Толкова е приятно, красиво, хармонично и романтично. Сгрява сърцето и душата. Мисли най-различни минават през главата ти. Мислиш за толкова неща гледайки огъня. Сякаш безкрая се е събрал в момента. И неусетно потънал в мисли и блянове огъня е утихнал и студа е обгърнал отново околността. Но останало е спокойствието, спомена за дългия момент. Появило се е желанието да прегърнеш любимия. Да се сгушиш в топлата му прегръдка. Да му предадеш от своята топлина. И да останете така сгушени пред угасващия огън. Сгушени, пазещи не угасващия пламък на любовта.
Може би смисълът или потокът на живота е да се влюбиш, да изгубиш и да продължиш да търсиш. Да работиш нещо, защото ти доставя удоволствие, а не защото печелиш много. Да намираш нови приятели и да се сближаваш повече със старите. Да сбъднеш мечтите си или поне част от тях. Да минаваш по нови пътища и да преоткриваш света. Да не бъдеш просто сянка, а да направиш нещо значимо, ако не за света, за околните. Да бъдеш запомнен.
by Нещо, което бях писал в гимназията, май за домашно по философия.
„Житейското познание се заплаща със страдание”
Никой не се ражда научен. И не спира да се учи от първата си сълза, до дълбоки старини. Даже и старите има неща, за които не са чували. Но как се научаваме? Дали просто щом ни казат, че каната чай е гореща ние я възприемаме за гореща? Не разбира се. Длъжни сме да пипнем. Така разбираме, че като паднеш боли или не е приятно да ходиш с напикани пеленки и водата е мокра, а мама не обича да й мокрят дрехите. Малките бебета, повечето, биват пошляпвани още от малки, за да разберат, че не е правилно това което са направили особено, като закачат мама, да не споменаваме за тати. Но защо непремено трябва да се страда когато се учи? И какво ще рече страдание в контекста? Страданието не е ли силен вид болка в физическо-психически аспект?
Не мога да отговоря на всички въпроси, нито пък да отговоря на някои правилно, но мога да се опитам да пиша по темата. Нали трябва да имам домашно. Какво е житейското познание? Според мен това е знанието за всичко ежедневно случващо се. Като това, че трябва да се научиш да пресичаш на зелено, естествено зелено за пешеходците, а не както правят други и се бутат между колите. Но… май не е това онова житейско познание което се има предвид. Може би, или по-скоро със сигурност, се говори за душевното знание. Мъдроста натрупана през годините, след грешки, провали и успехи. Но когато се научаваш на нещо, защо трябва да се приеме, че преди това си „страдал”? Не може ли да се каже, че просто е имало болка, че е било неприятно, че си се изпотил много? Защо се използва такава силна дума?
Казва се, че в любовта има страдание. Ами… Мда особено при несподелената или ако се набуташ в триъгълник или сред интриганти… Но аз по-скоро бих ги нарекъл неудобни ситуации. И все пак след много „експерименти на сърцето” се научаваме на подход към другия пол и досетилвост, на повече разбиране и получаваме целомъдрие… не ставаме умни, нито пък това значи, че от нас ще излезе философ. Не, просто се получава човек, разбрал живота малко по-добре. Поне при мен така се получи. И трите пъти, говоря за неуспешните, видях различни характери, научих за други. Разбрах как действат някои хора или как мислят други в дадени моменти. Запознах се с други човешки същества, които пък дейставха по различен начин от вече известните ми, припомних си стари случки, и така попълних свойте знание. Не станах мъдрец, нито пък ще бъда, но пък се понаучих как да действам, как да реагирам и т.н. Не смятам, че съм страдал. В никакъв случей не страдах, заради разбито сърце или пък изгубено приятелство или недостигната цел. Просто го преглъщах, след като дълго време се опитвах да разбера какво е станало и да намеря грешките в мен и в тях. И когато ги намерех, що годе ми олекваше, но страдал? Може би за други страданието е това което изпитват в тези ситуации. За тях остава единствено да страдат, защото не искат друг изход от ситуацията или го приемат като единствения и им е най-лесен. И някак се пъчат, защото казват, че са страдали, но това ги е направило по-мъдри.
Не, не смятам, че голямата болка, в какъвто и да й било вид, ни дава мъдрост. Житейските уроци могат да се учат и без наранявания. Но се случва, че и ги има, но да седнеш и да се прегъваш от болка не е решение, а може би тази болка ни прави по-силни? След като я преоодолеем ставаме по-силни и мъдри. „Това което не ни убива ни прави по-силни”, а аз ще добавя към тази мисъл, че щом не сме мъртви значи сме научили как да преживеем дадения проблем и ще продължим да се учим със или без болката в какъвто и да й било вид.
by