Погледите им се срещнаха. По лицето му пробяга лека усмивка. Тя стоеше на вратата водеща към градината на къщата им. Слънцето грееше силно навън и подчертаваше приятните й форми в свободно спускащата се бяла рокля, пристегната на кръста с коланче. Нарита притвори сините си очи, пълни с обич и нежност, отговаряйки с широка усмивка на Дейвид Брас. Той въздъхна, стана от масата. Прокара ръка през гъстите й черни коси и я прегърна с другата силно.

– Всичко наред ли е?

Мъжът избегна погледа й и я обгърна и с двете си ръце.

– Какво има? – Нарита избута съпруга си. Въпреки, че червените й устни още бяха полуотворени в усмивка, очите й вече издаваха повече загриженост.

– Притеснявам се за теб.

– Всичко ще е наред. Ще има още 99 жени с мен, около 50 стрелеца и пехота от около 300 души.

– И все пак… – Дейвид я пусна и се облегна на рамката на вратата, загледан отвъд градината.

– Стига де! Аз съм доста добър войн. Казах ти вече…

– Не е само скорошното сражение. –  Прекъсна надигащото се недоволство само с поглед към жена си. Загледан отново към хоризонта мъжа продължи: – Иска ми се да спреш с тези битки. Да изоставиш това ваше сестринско войнство и да знам, че си тук, когато се връщам.

– Това са глупости. Много добре знаеш, че се пазя на бойното поле. Влизам почти последна в битката и се оттеглям първа. Пазя се много добре! – сопна се Нарита.

– Не е само това. – Дългокосия мъж се извъртя към жена си. В очите му имаше известна тъга. – Кога за постоянно ще се установим тук…. Евентуално дори да помислим за поколение…

– Пак ли?! – почти простена тъмнокосата жена. – Обсъждали сме го сума ти пъти. Тази битка, която идва след няколко дена е последната ми. Оттеглям се. Ти също ще се заемеш най-накрая с напускането на „Тигровите братя“ и заемането на позиция протектор на района или нещо такова. Ти имаш репутация благодарение на това братство.

Следобедния вятър се усили и развя косите и на двамата. Имаше нещо изпитателно в погледите им. Сякаш се преценяваха. За миг Дейвид наведе глава и когато я вдигна по лицето му се четеше голямо притеснение и тъга. Нарита постави ръка на рамото му и той сложи мазолестата си десница отгоре.

– Надявам се така да станат нещата… Обаче има нещо, което не ти казах. През последните месеци се натъкнах на заговор сред редиците на орденът ми. Сред „Тигровите братя“ има предател, надявам се само един.

– Какво? – облещи се тя. Брас отмести кичурите, които паднаха пред лицето й заради вятъра.

– Още не съм сигурен кой е и защо го прави. Имам подозрения, ала не и доказателства. Който и да е – ще ни предаде точно на това сражение. Независимо дали му се получи или не аз трябва да остана и да се погрижа да пречистим редиците на братството от мраколюбци и също така винаги да сме готови да се бием с мрака. Няма как да не остана ако има предател…

– Оттегли се. – Този път силната прегръдка дойде от жената. Дейвид сложи брадичка на главата й. – Откажи се от битката. Ако не се включиш няма да те закачат, дори ще се зарадват. Сигурна съм, че Антоньо дьо Гол може да се справи сам със стратегията и воденето на армията. Има още няколко души, които са добри – споменавал си ми за тях…

– Нямам доверие именно на него.

– Нали беше един от най-верните тигри и твой добър приятел?! Какво е станало?

– Точно там е проблема. В ордена се случиха разни неща и това което той ми каза се разминават с историите на други, също така думите му не звучаха правилно. Това не означава, че е предател и е минал на страната на Мрака…

– Това е още една причина да не ходиш…

– Няма как да не съм там. Ако той ни предаде на бойното поле никой освен мен няма да може да сложи в ред редиците ни и да оправи нещата там. Ако съм там… независимо дали той като стратег или някой войн, капитан решил да отвори път на пълчищата от чудовища да навлязат в редиците ни ще мога да го спра. Аз съм може би единственият от „Тигровите братя“, който знае по-добре стратегията от Антоньо и съвета на генералите. Прехвърлям я постоянно, защото именно аз съм един от военно командващите и трябва да мога да взема най-бързите и подходящи решения ако нещо се обърка. Аз отивам на бойното поле… Ти обаче оставаш тук независимо от уменията си.

– Не! Недей. – Нарита се отдръпна от Дейвид. – С теб съм до край. В никакъв случай не се опитвай да оспорваш. Обещах ти пред олтара, че ще съм с теб във всичко. Било то съвместен живот, отглеждане на деца или битка на живот и смърт със слугите на мрака. Аз също идвам с теб и няма да ме спреш. Не смей да оспорваш!

– Защо не се опиташ да ме спреш?

– Скъпи, знам, че не мога.  Това е твоята война. Ти не би се отказал докато не си сигурен, че всичко е наред, че този свят… е по-спокоен и мирен за нашето дете. Знам, че ще водиш битката срещу злото докато си жив или поне докато орденът на „Тигровите братя“ не е достатъчно стабилен без теб.

– Така е. – Дейвид избърса сълзите от лицето на Нарита. – Обещавам ти, че ще се погрижа всичко да е наред. Ние ще победим и аз и ти ще се оттеглим, за да имаме щастлив семеен живот.  Ще живеем щастливо, спокойно – аз, ти и децата ни…

– Обещаваш ли?

– Да. Ще се погрижа да си защитена и да има достатъчно войници при теб… Все пак и ти се постарай да не се увличаш твърде много в сражението. – усмихна се отново Брас.

– Разбира се. Знаеш, че те обичам и съм сигурна, че нищо лошо няма да ни се случи. Били сме и на по-страшни бойни полета.

Дейвид се наведе и целуна жена си нежно.

 

– Почти стигнахме! – провикна се Дрейган.

Брас се сепна и тръсна глава. Намираше се на края на колоната от тримата ездачи, а той водеше преди да се отнесе. Пред тях се виждаха кулите на града. Слънцето се намираше ниско в дясно и хвърляше дълги сенки.

– Да побързаме. Стига сте се мотали. – Войнът изгледа намръщено двамата си спътници, както бе правил през цялото време и пришпори коня си.

– Имам чувството, че този мъж винаги е бил безчувствен като скала. – изсумтя магьосникът.
Елфът поклати глава.

– Може би просто му се е наложило да стане скала.

Откъс от “Легенди за 21 кралства”, ІІІ век от “Епохата на хората”.

You can find me on: by
by