Като цяло не знаех как да кръстя това нещо – все още е нещо работно и незавършено, ала тъй като е новичко го пускам.

 

 

Буреносни облаци покриваха хоризонта. Всичко беше тъмно и вещаеше мрачни буреносни дни. Тук-таме слънчевите лъчи пробиваха небесната сивота, ала скоро и те щяха да изчезнат с наближаващата буря. От градът-крепост, това природно явление можеше да се наблюдава съвсем спокойно. Зад дебелите черни, високи, непробиваеми и непревземаеми стени хората не се безпокояха от нищо – освен от някоя буря и мълните, които можеше да хвърли по сградите.

В замъка, разположен в самия център на града, живееше господария на околните земи. Силен войн с много опит. Бе участвал в безброй битки и няколко войни. Единодушно избран за лорд и регент на краля в тази част на кралството. В момента този мъж гледаше през прозореца на залата за аудиенци приближаващата се природна стихия. Бе прехвърлил четиридесет преди няколко години, ала косата му бе вече почти изцяло прошарена и само при слепоочията му леко сивееше. Бе видял много неща. Твърде много неща, повечето от които не искаше и не смееше да разказва. Ала много от тези разкази се носеха като легенди из всички земи на континента.

Мъжа се почеса по подържаната си брада. Твърдите му черти се сбръчкаха и стана още по страшен когато се намръщи. Скръсти ръце зад гърба си.

– Искаш да им помогна? – без да се обръща каза той.

Възрастната, прегърбена старица в другия край на залата се размърда. Прехвърли тежеста си на дългата тояга, която държеше.

– Да.

– Искаш от мен да заведа армията си до там, да ги оставя при останалите, след което заедно с елфи джуджета, полу ръстове, няколко човека, които си мислят, че са велики войни и двама магьосници да отида до ада, да се преборим с чудовища, орки и бездушни, и накрая да убем Властелинът на мрака?

– В общи линии това е.

– Никакъв шанс. – изръмжа мъжа само подсилвайки дрезгавостта на гласа си.

– И защо така?

– Не виждам достатъчно добра причина.

– Ако не спрем ордите на злото сега те ще залеят света съвсем скоро. Ще опожарат, разрушат, ограбят всичко, което познаваме. Най-добрия начин да ги победим е да ударим, където най-малко очакват – в сърцето на ада. Не може да седиш безучастно!

– Ще ги чакам тук. Няма да могат да превземат градът ми. Той е направен да издържа точно на такива атаки. Съществува почти четири столетия без да е превземан. Предполагам, че има доста добри шансове…

– И какво от това? Ако случайно, съвсем случайно, пълчищата от тези твари не могат да превземат града, какво от това? Целия свят ще е победен, опожарен и ще си на единственото място, където злото не тържествува. Малко островче с хора насред хаос и мрак. Разбира се, ще умрете от глад и жажада най-вероятно, защото едва ли ще се мине без обсада или когато чудовищата приключат с околността няма да има нищо за вас.

– Ще поема този риск. Глупаво е и да се изтърсим на границата с хаоса и да очакваме, че ще спечелим войната. Особено доверявайки се на някаква Задруга.

– Разбира се. – изсумтя старицата. – Най-безопасно е да си седиш вкъщи докато покрива не ти се стовари върху главата.

– Какво очакваш от мен? – широкоплещестия мъж се обърна. Направи няколко крачки до масата от масивен дъб, на която имаше стъкленица вино и пет кристални чаши. Той повдигна бутилката въпросително към старицата. От другия край на залата за аудиенци тя поклати глава отрицателно. Войнът си сипа и отпи.

– Очаквам да размислиш. – най-накрая изсумтя жената, като разбра, че няма да получи други аргументи.

– Я пак кажи що за Задруга сте си спретнали?

– Ако това ще те накара да размислиш… – жената присви очи. – Двама магьосника от тайното братство, двама елфи, едения е много добър стрелец с лък, а другия е войн-магьосник. Също така има трима полуръста, знаеш, че те са невероятно добри съгледвачи, заради ръста си и умението им да стъпват безшумно, също така имат невероятен ентусиазъм и магически наметала. От планинското кралство пращат две джудежа, силни войни, а хората ще подсигурят трима герои. Двама от тях със сигурност знаеш – братята били се при моста на раздялата и удържали двеста орка сам сами. Третият човек е принц на южното кралство, безтрашен войн, много добре борави с меча и също така отличен стрелец, уменията му са сравнявани с елфическата точност.

– Събрали сте страхотни загубеняци. Дали изобщо ще стигнат до някъде без елфите и джуджетата да се сбият, хората да нагрубят всички с надмено си поведени, а полуръстовете да се изгубят или да ги съсекат при първата схватка. Естесвено ако не ги стъпчат ентусиазираните за бой елфи и хора. Май само магьосниците са ви в безопасност. – саркастична усмивка се появи на брадясалото лице – Единствено заради гордостта си и превзетото си поведение на всезнаещи и играещи ролята на наблюдатели. Никога не са били полезни в бой освен ако не им опре ножа до кокъла.

– Наистина ли ще се подиграваш така с тях? Все пак всеки един от тях се е доказал се войн. Вярно ниските членове на тази всестранна група не са прочути на длъж и на шир, но мога да гарантирам, че има добри причини да бъдат включени в Задругата.

– Твойте гаранци не ме интересуват. – Войнът се завърта отново с гръб към старицата толкова рязко, че куртката му се развя.

– Това ли е?

– Това е. – отсече мъжа почти раздразнен от явния въпрос.

– Значи аз да си ходя?

– Да. Няма да си правя труда да те изпращам. – главата на опитният войн се завъртя към жената.

– Надявах се да дойдеш. Те не биха се справили без теб. – каза жената без да помръдва от мястото си.

– Какво бих могъл аз да променя?

– Всичко. Познаваш тези земи добре.

Вярно беше. Войнът беше водил не една битка там. Всъщност не далеч от границата с ада се намираше неговото кралство. По-точно преди беше не далеч от тази граница. Сега беше погълнато от хаоса. Като млад войн той и народа му се бяха опитали да възпрат многобройните нападения на пълчищата чудовища. Самите те дори бяха предприели дръзката маневра да навлязат в земите на ада, да издирят кралят-демон, чудовище или каквото се водеше и да го съсекът. Не бяха успели. Бързо бяха разбрали що за смъртоносна земя бе ада и че се изискват строги познания и определено внимание към всеки детайл, обширни познания за растенията, животните, били те малки или големи бяха повече от задължителни. Земя с невероятна красота, суров климат и смъртони опасноти дори в сенките хвърляни от жаркото слънце. Бе му се наложило да опознае тази природа. Години след като не малкото кралство и градът-крепост бяха заобиколени от флората и фауната на ада, хората отблъскваха атаките на чудовищата войни. Нещата обаче се промениха, когато се появиха бездушните начело на елитни орки, а помощ от кралството не дойде. Битката беше безмилостна, но след не успеха да убият кралят-демон твърде много опитни мъже бяха умрели, а живите бяха изгубили надежда за победа. Така на третия ден от последната обсада, целият град беше предаден в ръцете на безмилостните слуги на хаоса. Останалите живи хора отстъпиха бързо към южната клисура наречена „Проходът на обречените“. Обаче орките не бяха приключили клането. Пуснати свободни от командването на бездушните създанията виждаха далеч по-голямо удоволствие да уловят и избият хората отколкото да плячкосат града. И така на петия ден от прохода се измъкна само едно момче, навършило 19 години преди дни, ала с побелели коси, безброй белези и неизчерпаем ресурс от кошмарни преживявания. Тези истории разказваше на кония патрул, който се бе появил и отблъснал останалите орки. Той беше единствения оцелял от хората познаващи ада.

– Няма да се върна там заради обречена кауза.

– В такъв случай ще се надяваме тринайсетте членове на Задругата да се справят.

Крачките на жената, както и потропването на гегата й по пода отекнаха в залата глухо. Сбръчканата ръка стисна масивната дръжка на двукрилата врата.

– Ти ми каза, че са само дванайсет. – гласът на мъжа прозвуча ясно в залата. Раздразнението му отекна още по-ясно. – Кой не ми спомена?

Старицата се върна на предишното си място. Една лека усмивка се плъзна по лицето й.

– Не мисля, че е от значение.

– Каква игра играеш? – широкоплещестия мъж се обърна. Пресуши чашата и я остави на масата. – И двамата знаем, че имаш някакъв коз.

– Тринайстият човек е Лейди.

– Онази Лейди? – очите на мъжа се разшириха.

– Да, точно тя.

– Каква работа има тя със Задругата? – мъжа отново се смръщи сякаш не се бе изненадал преди малко.

– Моля ти се. Знаеш, че като дъщеря на регента в западните земи и единствената жена войн била се при кладенеца на хилядатата плачещи жени има право да е в тази Задруга.

– Не питам защо точно тя. – раздразнено махна с ръка домакинът на замъка. – Питам защо изобщо жена войн ще се включва в тази обречена групичка? Няма ли да прави други неща, като да се омъжи, да плете или поне ако си играе на войн да го прави на сигурно с всички жени от проклетото им братство?

– Тъй като изглежда прекарваш доста време тук… – старицата направи няколко крачки към центъра на залата. – … сигурно си пропуснал да чуеш, че братството им е помогнало неимоверно много при последните няколко битки на север, както и с бунта на Братоубиеца. Определено извоюваха важна позиция в съвета на войните, а Лейди реши да използва влиянието си, за да участва на предни лини в последната битка. Знаеш, че не би търпяла да чака…

– Знам много добре какво обича или не обича Лейди. – прекъсна грубо мъжа. – Аз може би по-добре от всички знам. Как е тя все пак?

– О много добре. Няма търпение да тръгне на това пътуване.

– Хъх. Винаги съм смятал, че най-накрая ще облече полата, ще се кротне някъде с нещо за шиене, дворцови клюки и евентуално съпруг.

Очите на сбръчканата жена се присвиха. В момента се опитваше да прецени две много важни неща.

– Предполагам, че това беше. – най-накрая каза тя. – Аз ще си вървя.

– Винаги съм се чудел точно как ще умра.

Войнът този път направи няколко крачки в обратна на прозореца посока. Застана пред един огромен гоблен, на който бе изобразена бойна сцена от легенда, превърнала се в песен, а после приказка, ала всъщност беше истинска история от един отминал век.

– Много пъти вече трябваше да съм напуснал този свят. – отново беше обърнал гръб на старицата. Ала тя вече беше видяла лицето му. Отпуснатите му черти, дълбоките му кафяви очи, в които се четеше нещо повече от тъжна мисъл, може би мечта или спомен за такава. Беше я погледнал когато беше прекосил разстоянието от масата до настоящата си позиция.

– Все пак вашата Задруга може би не звучи толкова зле. Ако човек помисли много върху това. Имам предвид много и дълго. – спокойно каза войнът. – Джуджетата и елфите биха били забавни да бъдат слушани докато спорят за различни неща или се фукат с постиженията си. Хората с перченето си ще изглеждат някак незначителни и смешни до тях. Бих се радвал и да чуя как тези двама магьосници постояно ще се опитват да затапват спътниците си с различни мъдрости. Ако слушаш достатъчно внимателно, може и да чуеш мъдрост от магьосниците, разбира се трябва да я отсееш от всичко останало, което ще кажат. Предполагам елфите и джуджетата, особено ако са по-възрастни, също ще имат интересни неща да споделят за този или някой отминал век. Неща, които биха били полезни. А полуръстовете… тях все още смятам, че има доста голям шанс ги убият в началото на пътуването или да бъдат стъпкани от спътниците си при ентусиазма им за сражения. И все пак биха били полезни като съгледвачи, а доколкото съм чувал умеят да се забавляват и да заразяват останалите с веселото си настроение. Също така магьосниците може и все пак да бъдат незаменими в битките, особено срещу Властелина на мрака. Предполагам, че тази Задруга е забавна група от хора и не до там хора със собствените си дрезги опитващи се да спасят света. Отчаян опит. Обаче биха умрели много бързо там, от другата страна на камените планини. Ада няма да им предложи гостоприемство. А това, че не познават растенията и животните би могло да им коства живота. Би било жалко да умрат още в началото на обреченото си пътуване, нали?

– О да. Определено ще е много жалко. – съгласи се старицата.

– Чудя се дали не ми подхожда повече смърт на легло, или до жена, която ми е народила деца. Голяма досада ще е, но поне ще знам, че има някой сигурен, който да се погрижи за тези земи. Не бих оставил някой не обучен от мен на тази позиция.

– Може би и този вариант не звучи лошо.

Войнът се извърна към старицата. После направи няколко крачки към нея и застана на подчително разтояние, за да не я накара да си изкривява врата твърде много. Беш изпълнен с решителност и примирение – виждаше се в стойката и очите му.

– Ще дойда. Все някой трябва да пази всичките тия кретени да не се избият или да ги убият преди дори да са стигнали до замъка на Властелина на мрака. Не заради друг или друго.

– О разбира се. Разбира се, че не е заради друга причина. – усмихна се жената, опитваше се да не е твърде широка усмивка. – Искаш да се увериш, че всеки един от членовете на Задругата ще стигне до крайната цел, или поне с минимални жертви. Не го правиш заради никой определено от тях.

– Точно така. – вдървено кимна побелелия мъж.

– В такъв слячай няма нужда да си ходя нали?

– Не. Армията ще бъде готова много бързо. Отивам да ги събера.

– Ще дойда с теб. Смятам, че мога да ти помогна със словото ти за предстоящата война.

Мъжа се намръщи.

– Че какво ми е на словото. Просто и ясно ще им обясня къде отиваме и какво предстои.

– О точно това имах предвди. Тоест ще им кажеш, че отиват на последната битка, повечето, ако ли не всички, няма да се върнат, но ще умрат за една велика кауза с чест и слава. Нали така?

– Нещо такова.

– Точно това ме притеснява. Имам няколко идеи, с които речта ти ще бъде по-мотивираща и дори ще докосне сърцата не само на войните. Хайде заведи ме, а аз ще ти обясня по пътя какво имам предвид. Трябва малко деликатност на такова слово.

Старицата подаде ръката си на мъжа.

– Предполагам, че и ти ще ми разкажеш повече за членовете на тази задруга. Не че ме интересува някой конкретното де.

– О да сигурно е така. Трябва да знаеш с кой ще пътуваш.

Мъжа взе подръка ръката на старицата и двамата излязоха през масивната врата на залата за аудиенци. Някъде надалеч, през прозореца се виждаше точно как буреносния облак просветна – няколко лъча светлина бяха пробили през чернотата и сякаш посоката на стихията се променяше.

 

You can find me on: by
by